От няколко седмици деца и родители се забавляват с поредната кинофантазия на Стивън Спилбърг „Добрият великан”. Холивудският режисьор обаче не би имал вдъхновението за най-новата си екранна приказка, ако не съществуваше нейният литературен първоизточник – „Големият добър великан”/„ГДВ” от Роалд Дал.
Споменавам филма не за друго, а защото главната героиня – момиченцето, което бяга от пансиона, за да „лети” с новия си приятел Добрия великан, се казва Софи. Софи е и името на майката на Роалд Дал. Тя пък е основна фигура в биографична книга „С обич: Момчето. Писмата на Роалд Дал до неговата майка” (издание на „Книгомания”), която преди броени дни се появи в българските книжарници.
Прекрасен писател, неговите книги десетилетия наред вълнуват и деца, и възрастни. Защо е такъв и има ли втори план в личността Роалд Дал? Отговорът на този въпрос е „да”. А „защо”, разбираме именно от „С обич: Момчето…”. В нея официалният биограф на Дал – Доналд Стърок, е събрал писма на писателя до неговата майка Софи Магдален. Ставаме свидетели на неочаквана епистоларна изповед, в която пред очите ни са разкрива и друг, по-различен Роалд Дал. Шегобиецът фантазьор, описал невероятни герои и приключения в книгите си „Матилда”, „Чарли и шоколадовата фабрика”, „Вещиците”, „Невероятната история на Хенри Шугър” и др., всъщност е имал тежко детство. Търпял е побои и тормоз в пансиони със строга дисциплина, но вместо да прекърши психиката му, това само е укрепило стоицизма и нестандартното му чувство за хумор.
„Идеята да се публикуват някои от писмата на Дал се обсъжда за пръв път в началото на 80-те години на XX век, когато той пише автобиографията си „Момчето”. Очарована от тях, редакторката му в „Джонатан Кейп” – Валери Кетли, казва, че би било глупаво да не ги издадат в отделна книга. Повече от трийсет години по-късно, когато отбелязваме стогодишнината от рождението на Роалд Дал (роден е на 13 септември 1916 г., б.а.), тази възможност най-сетне става реалност”, разказват българските издатели. Уточняват, че в продължение на 40 години Роалд редовно пише на своята рано овдовяла майка.
Роалд е единственото момче сред петте деца в семейство Дал. За нея той е „зеницата на окото й”, а за него Софи е пръв читател и сигурна опора в тежки моменти. Запазила е всичките му повече от 600 изпратени писма. От нейните обаче няма никаква следа. Необяснимо, но факт. Затова, четейки книгата, опознаваме човека Роалд Дал, а майчината личност някак остава в сянка. Можем обаче да си представим отношенията им по монолозите, които синът реди в писмата до мама. Очевидно е, че са много близки, че си приличат по силата на характера, жизнелюбието и чувството за хумор.
От биографичните бележки научаваме, че Софи Магдален е родена в Осло през 1884 г., в семейство на чиновник от средната класа. Баща й – Карл Лауриц Хеселберг – е администратор в Норвежкия публичен пенсионен фонд; впоследствие става ковчежник на Фонда. Любопитно е, че майка й Елен Уолъс – бабата на Роалд, е потомка на средновековния шотландски рицар и въстаник Уилям Уолъс (по неговата история Мел Гибсън снима филма „Смело сърце”).
През 1911 г. Софи се запознава с доста по-възрастния от нея, богат норвежки вдовец Харалд Дал. Ражда му четири деца – Астри (1912), Алфхилд (1914), Раолд (1916) и Елсе (1917). А петото – Аста, идва на бял свят след смъртта на Харалд през 1920 г. Вече вдовица, София няма друг избор, освен да изпрати Роалд да учи в пансион. И така започва кореспонденцията между майка и син, водена цели четири десетилетия.
Малкият Роалд и мама Софи
Първото писмо на Роалд до майката е от 1925-а, от училището „Свети Петър” в Съмърсет и е пълно с грешките на 9-годишния ученик. Последното е от 1965-а, изпратено две години преди смъртта на Софи. От всички тях блика хумор, нежност и фантазия, а драмите са бегло загатнати – явно Роалд не е искал да безпокои мама, а и строгото му възпитание не предполага хленч и прояви на слабост.
Всяко от писмата завършва по един и същи начин: „..с обич: Момчето“ или Роалд. Любопитно е още, че до края на дните си той пише с разкривен почерк и много грешки. Биографът Стърок умишлено не ги поправя в детските му писма, редактира само по-късните. Съдържанието им обикновено е забавно, включително когато момчето описва пожар в училището. Натъкваме се обаче и на подробности за скрития живот в пансиона – най-добрият му приятел например, е изключен заради сексуален тормоз над по-малки деца. Явно годините, прекарани в различни пансиони далеч от дома, са били наситени със събития, част от които откриваме в романите на Дал (напр. „Матилда”).
Предлагаме обаче едно от по-късните писма на писателя до мама Софи, публикувани в книгата „С обич: Момчето. Писмата на Роалд Дал до неговата майка”:
„14 май 1939 година
Дар ес Салаам, Танганайка
Мила мамо,
Тази сутрин получих картичката ти от Тенби; изглежда, имаш първокласна къща. Забавляваш се страхотно сигурно – береш иглики, ходиш в „Манобиър & Колди” и тям подобни места, и как само ти завиждам.
Тук няма много новини. Дъждовете продължават – от понеделник до петък вечерта валя стабилно и силно без никакво спиране денем и нощем и всичко беше адски подгизнало. Моравата ни е под вода, както и колата ми (почти). Кучето Самка се разхожда по цял ден по бански костюм и се мисли за императрицата на Австралия.
Страшно зрелище имаше миналата седмица. Джордж, Дейвид и аз подпийнахме в клуб „Гимкхана” след игра на дартс. Спечелихме и отпразнувахме победата по обичайния начин; в клуба има огромна черна дъска за отбелязване на резултата с тебешир и някой от нас – май беше моя милост – нарисува Адолф Хитлер, и тримата изобретихме нова игра. Да го уцелиш по топките, се броеше за 10, по инструмента – 15, по пъпа – 5, по мустака – 20 и т.н.
Играта продължи весело час-час и нещо и едва на другия ден разбрахме, че в помещението е имало германец. Наблюдавал ни как целим със стрелички топките на Хитлер, без да продума, но после дребният подлец хукнал право към Германското консулство; оттам се свързали с правителството и свикали Клубния комитет на извънредно общо събрание, и прочее дивотии. Сега ни остава само да натиснем звънеца и да поискаме протокола.
Голяма врява настана – така де, тук има много германци и всичко ври и кипи – явно сме настъпили някого по мазола. Е, ние просто наблюдаваме комедията от безопасно разстояние.
Поука: Не хвърляй стрелички по топките на Хитлер на публично място, те са частна собственост.
С обич и поздрави на всички:
Роалд”
Любопитно е, че едва след четирийсетте Роалд Дал написва роман за деца, а когато става дума за това как е станал писател, се шегува, че отдава внезапната смяна на посоката на „монументалния удар по главата” през 1940 година – както е известно, през Втората световна война той е военен пилот и самолетът му е свален в Либийската пустиня.
На заглавната снимка – Роалд Дал с любимите си кучета. Източник: prhslibrary.com
Виолета Цветкова, AFISH.BG
