— Скъпи мои, веселете се, вместо да се учудвате. Старостта и безсилието са тъжни другари на последните години от живота. Но аз ще ви дам добър пример и добър съвет: човек може да не ги чака и преди те да дойдат, да си отиде доброволно, както аз си отивам.
— Какво искаш да направиш? — запитаха няколко гласа с безпокойство.
— Искам да се веселя, да пия вино, да слушам музика, да гледам тези божествени форми, които виждате до мен, а после да заспя с увенчана глава. Вече се простих с цезаря и искате ли да чуете какво му написах за сбогом?
Като каза това, той извади изпод пурпурната възглавница писмо и започна да чете:
— „Зная, о цезарю, че очакваш с нетърпение моето завръщане и че вярното ти приятелско сърце тъгува ден и нощ за мене. Зная, че би ме обсипал с дарове, че би ми поверил префектурата на преторията, а на Тигелин би заповядал да бъде това, за което са го създали боговете: мулетар в твоите имения, които ти наследи след отравянето на Домиция. Моля те обаче да ми простиш, задето — кълна се в Хадес и в сенките на майка ти, жена ти, брат ти и Сенека — не мога да дойда при тебе. Животът е голямо съкровище, скъпи мой, и аз умеех да избирам от това съкровище най-големите скъпоценности. Но в живота има също и такива неща, които повече не мога да понеса. Ах, не мисли, моля те, че ме е отвратило това, дето ти уби майка си и жена си, и брат си, дето запали Рим и изпрати при Ереб всички честни хора в твоята държава. Не, правнуче на Кронос. Смъртта е неизбежна участ на човешкия род, пък и от тебе не можеха да се очакват други дела. Но да осакатявам слуха си години наред с твоето пеене, да гледам домициевските ти хилави крака да се мятат в пирейския танц, да слушам твоето свирене, твоите декламации и твоите поеми, о бедни поете на предградията, това е, което превиши моите сили и ме накара да пожелая смъртта. Рим запушва уши, когато те слуша, светът ти се надсмива, пък и аз повече не мога и не искам да се червя заради тебе. Воят на Цербер, мой мили, макар да прилича на твоето пеене, ще ми бъде по-малко неприятен, защото не съм му бил никога приятел и не съм длъжен да се срамувам заради гласа му. Бъди здрав, но не пей, убивай, но не пиши стихове, отравяй, но не танцувай, подпалвай, но не свири на цитра, това ти пожелава и този последен приятелски съвет ти праща Arbiter elegantiarum.“
Гостите се вцепениха. Знаеха, че ако Нерон загубеше държавата си, за него това би било по-малък удар. Разбраха също, че човекът, който е написал такова писмо, трябва да умре. Но и те самите побледняха от страх, защото бяха слушали такова писмо:
Петроний обаче се разсмя с толкова искрен и весел смях, сякаш си беше направил най-невинна шега, изгледа всички гости и каза:
— Веселете се и прогонете далеч тревогата. Не е нужно никой да се хвали, че е слушал това писмо, а пък аз ще се похваля с него навярно на Харон в часа, когато ще мина реката.
© Хенрик Сенкевич, „Quo vadis”
© Превод от полски: А. Ганчева-Зографова, К. М. Куев, Л. Андрейчин
AFISH.BG
