сляпо
как отеснявам съзираш ли-
ивица между клепачи.
кимваш ми – сякаш разбираш
а тъмнината е начин
опипом да намирам
това, което си нямам,
в себе си да го събирам –
в празните очни ями
добре че на двама единия
е едноок навигатор.
в мене е снежна пустиня,
а отвъд мен: непознато.
не предвещава проглеждане
северното сияние
скита се нейде надеждата
гола като обещание
добре че на двама единия
вижда света половинчато
аз съм половината зима
ти си половината лято
На Виктор Цой
“Но если есть в кармане пачка сигарет,
значит все не так уж плохо на сегодняшний день”
И вдишвам. И издишвам. И се мятам
от всяка сита с ръбове тераса.
Не съм напразна. Тежка е главата ми.
И сдъвквам две псувни и десет фаса.
А никой не разбира от езика ми.
И вдишвам. И издишвам. И пропадам
в дълбокото на жилещите стихове.
И огънчето ми разпалва клади.
Но няма да ме обвинят във вещерство,
а просто във изгубена посока,
в надсмиване над цялото човечество,
превърнало света си крехък в стока,
във вдишване, задавяне, издишване
на думи и стремежи-гилотини.
Когато някой ден надскоча нищото,
ще тръсна пепел и ще се подмина.
лично
Мария Магдалена се роди.
Порасна и започна да разбира
как вино трудно става от води,
които от очите й извират.
Разбра, че някой трябва да даде
преди да чака даром да получи.
Разбра, че ако хляба не краде
възможно е на рай да се научи.
Разбра – онези всичките преди
не я обичат както заслужава.
След Него тръгна. И се преродиха
и слънцето, и вятърът тогава.
Научи се, преди да зашлеви
със мисъл, да обръща своята буза.
Запомни всички пясъчни треви
по пътя към разпятията гузни.
Запомни го до клетка. Наизуст.
Сърцето й на кръстове се пръсна.
Месия ли? Не. Нейният Иисус,
научил се случайно да възкръсва…
мерене на думите
И ти очакваш да си меря думите,
но ми се счупи вчера километърът
и чупя пръсти в плитчини и шумове
със цвят на зимносинкави врабчета.
А ти очакваш да си меря мислите
и да не давам вид на твърде силна
и да съм крехка колкото поискаш,
но под краката ми да е стабилно.
И да те нося, стъпил във сърцето ми
и стъпкал всеки стрък, мечтаещ лято..
А ти очакваш пак да минеш метър
и да простя.
Но ще стоиш да чакаш
да цъфнат люляците и налъмите
посред студа на всеки земен полюс;
да се търкулне камъче по стръмното
и някак като връх да спре най-горе;
и круша да роди тополни пухчета.
А ти очакваш думите да меря.
Оставям педя смях след мене. В случай че
сериозният ти свят те разтрепери;
оставям ти ръка успокоителна
на еверест от лявото предсърдие.
Какво ми е така и не попита,
а аз обичах просто.
Твърде дълго.
Съжителство
Димните сигнали на лулата ти
подлютяват общата ни гозба.
Запомни, че с теб не сме приятели.
Че крещим разхвърляно и грозно.
Че сме рак и щука, а орлите
в тези ширини са непознати.
Че подводните скали в очите ми
ропота ти здраво ще разклатят.
Запомни, че нищичко не шия
и кали сърдечния си мускул.
Двете риби, хляба и магията
остави и можеш да напуснеш.
После плавай към любими фарове.
Върху светлината акостирай.
И прави на палубата балове.
И търси принцеси. И намирай.
Мълниите в думите ти бляскат
и ме нажежават до червено.
Гларусите в гърлото ми кряскат
и покоя на брега отнемат.
Имам основателни причини
да те чакам. Остри и тревожни.
И преди оттук да си заминал,
аз ще смъкна Веселия Роджър.
Елена Денева
AFISH.BG
