СТИЛЪТ…
„Стилът – това е човекът”. Ето една фраза, повтаряна до втръсване и все още необходима. Разбира се, човекът може да бъде и литературен критик, и философ, и историк… Само че някого смятат за учен мъж, само когато пред името му е написано проф., д-р… и още там няколко титли.
Тогава ще кажат – човек. Четеш, четеш, не разбираш съвсем дали написаното от тях е много мъдро. Само едно ти е ясно до пълно безумие – за стил не може да става и дума…
„Стилът – това е човекът”.
Речникова справка. Изразът принадлежи на естествоизпитателя Бюфон (1707-1788). Казал го е в своята реч, когато го избрали за член на Френската академия на 25 август 1763 г.
Разбира се, ще речете, тези подробности нямат никакво значение и какъв е смисълът на тази речникова справка.
Има смисъл.
Защото там се обяснява какво е искал да рече известният френски учен. Той доказал, че стилът е неповторима особеност на човека, която го отличава от другите хора, тогава когато идеите могат да бъдат достояние на мнозина. Днес ние сякаш приемаме , че важното е идеите да бъдат достояние на мнозина и цитираните източници, и начинът на тълкуване на тези източници, както и цитатите под линия, и библиографията в края на всяко от тези философски или естетически, или исторически изложения.
С една дума – природните свойства на човека, като тук включвам неговият темперамент, острота на ума, образност на речта, чувство за хумор или за събрана мисъл – всичко това се явява толкова излишно, че ако речеш да посегнеш към някоя от тези черти и се опиташ да ги заложиш в едно научно изложение, рискуваш да изпаднеш от лоното на науката, академизма, строгата и неподкупна мисъл, която никога не може да си позволи нищо… освен повторението.
Тежко на глупака Бюфон!
Тежко и на нас, които никак не искаме да четем дебелите академични издания, студии и монографии, които са лишени от качеството стил, а по бюфоновски ще трябва да сметнем, че те не са написани от хора, от човеци, от личности.
И тогава ще си четем Мишле, Шарл Дил, Тарле, Алберт Манфред, „Еволюция на физиката” на Айнщайн, „Неизбежността на чудния свят” на Данин, студиите на Б. Г. Кузнецов и още толкова книги, в които личи стилът, личи човекът, личи онова неповторимо, заради което си заслужава да четеш все нови и нови книги. Те никога не ще бъдат толкова много, но ще ги има.
И не завиждам на тези, които са принудени да четат всички останали. Но ако не ги четат, няма да бъдат нито мъдри, нито учени, нито заслужаващи доверието на учения свят.
Просто така са устроени нещата. Не съвсем логично, но въртящи се като часовникови стрелки. Те могат да не отброяват съвсем точно времето, но затова пък вървят по своя неизбежен път…
А аз продължавам да чета списания, дебели и научни, които се наричат „… мисъл”, „… преглед”, „… проблеми”, „… архив”. Всичко си е съвсем правилно. За стил не може да се говори нито под линия, нито където и да било в биобиблиографските бележки.
Но ние, читателите, винаги знаем – има ли го, или тъкмо напротив.
Другото си остава за сметка на учените мъже…
© Богомил Нонев, „Есенно небе”
AFISH.BG
