Предлагаме ви едно негово стихотворение за любовта, която винаги вълнува:
ПРОКЛЯТИЕ
Проклех я – тя сама завинаги остана.
Преди да заблести луната тази вечер,
широко езеро ми бе преграда вече.
Когато бездната се посребри, огряна
от лунните петна и вихър зъл завея,
аз все така летях, летях далеч от нея.
Бих я забравил аз – препусках през полята,
но с мисли, късани от конските копита.
Къде е тя? Сама, измамена, убита?
Следях тревожно ням звездите в небесата…
Но не долавях стон, не виждах сълзи – значи
то езерото бе, не чувах тя да плаче.
Бих я забравил аз – но щом разбра, луната
със своя блед светлик по пътя ме подгони.
Напразно дирех все завои и заслони –
навред ме стигаше по пътя светлината.
Жената – сякаш тя лежеше с насълзени
очи и пак ръце протягаше към мене.
© Превод от полски: Първан Стефанов
Портрет на Юлиус Словацки, худ. Титус Бичковски
AFISH.BG
