Норвежкият поет, драматург, прозаик и журналист Бьорнстерне Мартиниус Бьорнсон е най-голямото от шестте деца на лютеранския пастор Педер Бьорнсон и Елиза Нурдрок, дъщеря на търговец. Когато Бьорнсон е на пет години, семейството му се премества в Квикне, малка планинска църковна енория в живописния район Ромсдал в Западна Норвегия. Момчето е изпратено на училище в крайбрежния град Молде. Преждевременно развит за годините си, Бьорнсон пише стихотворения, издава ръкописен вестник, проявява голям интерес към политиката.
През 1849 г. Бьорнсон идва в Християния (днес Осло) да се готви за приемни изпити в университета, тук се среща с Хенрик Ибсен и други големи норвежки писатели. В университета постъпва през 1852 г., но като навършва през следващата година пълнолетие, престава да посещава занятията и се потапя в политическия, театралния и литературния живот на града. В продължение на две години в различни вестници излизат театралните му прегледи и критични статии, инициатор е за създаване на норвежки национален театър. Бьорнсон става водещ културен деец на страната.
През 1854 г. Бьорнсон работи като театрален критик във вестник «Моргенбладет» (“Morgenbladet”), две години по-късно започва да издава «Илюстререт Фолкебладет» (“Illustreret Folkebladet”) – списание, в което за първи път публикува записани от него народни приказки.
Б. Бьорнсон и Едвард Григ (вдясно)
През лятото на 1856 г. пътува за студентски събор в Швеция, където по думите на критика Харолд Ларсън “е потресен от спомените за миналото, вида на народните носии, оръжията и надгробните паметници на шведските крале”. Вдъхновен от идеята да възстанови историята на страната си, Бьорнсон пише очерка “Как станах поет”, в който се заклева тържествено да създаде “галерия на предците” от исторически пиеси, за да възроди у норвежкия народ чувството за национална гордост. Стремейки се да изпълни задълженията си пред националния театър, през 1857 г. Бьорнсон става директор на новия «Норске театер» в Берген. На следващата година се жени за актрисата Каролине Реймерс, от брака с която има няколко деца. Един от синовете на писателя, Бьорн, става известен артист и режисьор, а дъщеря му Берглют е съпруга на Сигурд, син на Ибсен. Работейки в театъра, Бьорнсон продължава да пише стихове, пиеси и повести, издава вестник, занимава се с политика. За стихотворението му “Да, ние обичаме тази земя” (“Ja, vi elsker dette Landet”), създадено през 1859 г., по-късно е написана музика и то става национален химн на Норвегия.
Връщайки се през 1859 г. в Осло, Бьорнсон започва да издава всекидневния вечерен вестник «Афтенбладет» (“Aftenbladet”), който превръща в орган на новата либерална партия. Но неговите либерални и реформистки уводни статии се оказват толкова непопулярни, че скоро писателят е принуден да напусне поста на главен редактор. От 1860 до 1863 г. живее в чужбина, преди всичко в Италия, а след връщането си в Осло става директор на «Христиания театер» (1865…1867).
Бьорнсон със семейството си
До 1873 г. Бьорнсон пише преди всичко стихотворения, песни, приказки, повести и пиеси на историческа тема. Както и при Ибсен главни герои на произведенията му са селяни и средновековни герои от норвежките саги. Лиричните му повести като «Сюневе Сулбакен» (“Synneve Solbakken”, 1857), «Арне» (“Arne”, 1859) и «Веселото момче» (“En Glad Gut”, 1860) са стилистично близки до норвежките устни народни предания, описват живота на селячеството в съвременното общество и обикновено завършват с положителна нотка. Влиятелният датски критик Георг Брандес отбелязва през 1886 г. в един от очерците си, че “Веселото момче” “прилича на освежителен ветрец, който носи избавление от тъжната меланхолия, утежняваща норвежкия ум”. И все пак Бьорнсон се стреми не толкова да възпее живота на веселите селяни, колкото да покаже, че със своя стоицизъм и любов към приключенията те са духовни наследници на тези често обречени герои от историческите му трагедии, които се борят за примиряване на езичеството с християнството. Първата си пиеса «Валборг» (“Valborg”) Бьорнсон сваля от сцената, тъй като му се струва прекалено банална, така че за първа пиеса на автора е прието да се смята «Между битките» (“Mellem Slagene”, 1857). След тази историческа пиеса, в която се описват драматични събития, случили се в Норвегия през ХІІ в., следват други: : «Куцата Хулда» (“Halte Hulda”, 1858), «Крал Свере» (“Kong Sverre”, 1861), «Сигурд Злия» (“Sigurd Slembe”, 1863) и «Мария Стюарт в Шотландия» (“Maria Stuart i Skotland”, 1864). Трилогията “Сигурд Злия”, разказваща за тайнствен претендент за средновековния престол, се смята за най-добрата от пиесите, написани от Бьорнсон по мотиви от норвежките саги и се поставя на едно равнище с “Борба за престола” на Ибсен.
Към края на 60-те години поетическото творчество на Бьорнсон достига разцвета си. През 1870 г. излизат неговите «Стихотворения и песни» (“Digte og Sange”), за много от които след това е написана музика. Епическата поема в петнадесет песни «Арнлют Гелине» (“Arnljot Gelline”) е публикувана през същата 1870 г. и получава високата оценка на Георг Брандес, който я нарича “ненадмината по красотата, с която описва природата”. Но същият Брандес, увлечен от идеите на Чарлз Дарвин, Джон Стюард Мил, Шарл Огюстен Сент Бьов и Иполит Тен, убеждава Бьорнсон да промени литературните си пристрастия. В цикъл лекции, прочетени в Копенхаген през 1871 г., Брандес призовава скандинавските писатели да се откажат от романтическите и националистическите представи в полза на реалистичната трактовка на човешките проблеми и Бьорнсон скоро се вслушва в призива му.
През 1873…1876 г. писателят живее в Рим, през което време изоставя фолклорните и историческите теми и се обръща към социалната критика. Страстен защитник на политическата и културната независимост на Норвегия, Бьорнсон споделя идеята за “панскандинавизма”, бори се за мир и международни граждански права. Въпреки че смята християнството за жизнеутвърждаваща религия, Бьорнсон отхвърля божествената природа на Христос и критикува открито лютеранската църква за това, че не разбира законите на еволюцията, и за значението, което лютераните придават на греха и осъждането на вечни мъки. Възгледите му карат набожните норвежци да го осъдят като еретик. Вероятно затова писателят живее дълго време в чужбина, в това число и в Съединените щати (1881 г.). През 1893 г. Бьорнсон се заселва в една норвежка ферма, откъдето често пътува до Дания, Франция, Германия и Италия. Той е първият норвежки писател, започнал да пише пиеси със сериозна социална проблематика – жанр, който предстои да бъде развит от Ибсен. В «Банкрут» (“En fallit”, 1875) е пресъздадена дейността на борсовите спекуланти – тема, смятана по-рано за забранена за сериозната драма. В «Редактор» (“Redaktøren”, 1875) се описват последиците от една журналистическа сензация. В драматичната поема «Крал» (“Kongen”, 1877) – еклектична смесица от комедия и мелодрама – писателят критикува монархията и църковната догма.
През 80-те години Бьорнсон създава най-добрите си “проблемни” пиеси. В «Ръкавица» (“En handske”, 1883) писателят хвърля предизвикателство на двойнствения буржоазен морал по въпросите на пола. Същността на драмата «Свръх силите ни» (“Over Evne”, 1886), чийто герой е фанатичен свещеник, който умишлено не спасява жена си, е в това, че моралът и общочовешките ценности трябва да вземат връх над религиозния фанатизъм. Драмата се играе с успех по цяла Европа, а в нюйоркската и постановка главната роля се изпълнява от Патрик Кембъл. Собствената си страст към политическите кампании Бьорнсон осмива в пиесата «Любов и география» (“Geografi og kjaerlighed”, 1885).
През 1884 г. Бьорнсон пише доста суровия реалистичен роман «Флаговете се веят над града и пристанището» (“Det Flager i Buen og på havnen”), в който се разказва за сексуалното възпитание в едно девическо училище. В другия му реалистичен роман «По Божи път» (“På Guds Veje”, 1889) се разкрива конфликтът между науката и религията. Двете произведения по думите на английския критик Едмунд Гос “се отличават с точност на детайла и наблюдателност”.
Година след като излиза последната драма на писателя «Когато новото лозе разцъфне» (“Nar den ny vin blomstrer”), Бьорнсон умира в Париж на 77 години. Събраните му съчинения в девет тома са публикувани през 1919 г.
По думите на американския критик от норвежки произход Ялмар Йорс Бойесен Бьорнсон “вижда в окъсания норвежки селянин национално величие, а поставяйки ухо на сърцето на нацията, чува биенето на скрити емоции. И когато надига глас и запява, всеки скандинавец чувства, че това е неговият глас”. Макар че по свое време Бьорнсон е сравняван с Ибсен, днес е повече познат и ценен като поет и разказвач, отколкото като драматург. Стилът на стиховете на Бьорнсон, пише английският критик от ХХ в. Джеймс Уолтър Макфарлейн, се състои в “чистосърдечната им жертвеност, в простотата и естествеността на чувствата”, а също в лиризма и патриотичния порив. Сравнявайки Бьорнсон с Ибсен (който така и не е удостоен с Нобелова награда), английският критик Брайън Даунз отбелязва, че “бъдещето е на страната на Ибсен, който си остава велика държава в литературния свят, което не може да се каже за Бьорнсон, и в същото време произведенията на Бьорнсон по принцип заслужават внимание”.
© Превод от руски: Павел Б. Николов
AFISH.BG
