“Нито миг повече не биваше да губи. Измъкна брадвата, замахва с две ръце, почти не на себе си, и с неголямо усилие, почти машинално, я стовари с тъпото върху главата на старата. В този миг сякаш нямаше нужда от сила. Но щом стовари брадвата, и силата се роди в него.
Старата, както винаги, беше гологлава. Светлите й прошарени и оредели коси, както обикновено обилно намазани с дървено масло, бяха оплетени на миша опашка и забодени със счупено рогово гребенче, щръкнало на тила й. Ударът беше точно по темето, за което спомогна ниският й ръст. Тя извика, но съвсем слабо, и изведнъж се свлече на пода, но успя да вдигне ръце към главата си. В едната си ръка още продължаваше да държи „залога“. Тогава той с всичка сила я удари още веднъж и още веднъж, все с тъпото и все по темето. Кръвта шурна като от катурната чаша и тялото се повали назад. Той отстъпи, изчака я да падне и веднага се наведе над лицето й: тя беше вече мъртва. Очите й бяха изблещени, сякаш щяха да изскочат, а челото и цялото й лице бяха сбръчкани и обезобразени от гърчове.
Той сложи брадвата на пода до мъртвата и веднага бръкна в джоба й, като се пазеше да не се оцапа от бликащата кръв — в същия десен джоб, от който миналия път беше извадила ключовете. Той беше в пълно съзнание — вече не му причерняваше и не му се виеше свят, но ръцете му все още трепереха. Спомни си после, че беше дори много внимателен, предпазлив, все гледаше да не се изцапа… Ключовете извади веднага; както тогава, всичките бяха на една връзка, на една стоманена халка. Веднага се хвърли с тях в спалнята. Това беше малка стаичка с огромен иконостас. До другата стена имаше голямо легло, извънредно чисто, със съшита от парцалки копринена ватирана покривка. До третата стена имаше скрин. Чудно нещо: щом започна да опитва ключовете в скрина и щом чу подрънкването им, сякаш гърч премина по тялото му. Изведнъж пак му дойде да захвърли всичко и да си отиде. Но това трая само миг; късно беше да си върви. Той дори се поприсмя на себе си, когато изведнъж друга тревожна мисъл прониза съзнанието му. Изведнъж си внуши, че старата е още жива и може да дойде на себе си. Захвърли и ключовете, и скрина, върна се тичешком при тялото, сграбчи брадвата и я размаха още веднъж над старицата, но не удари. Нямаше съмнение, че е мъртва. Наведе се и като я разгледа пак, по-отблизо, видя ясно, че черепът е раздробен и дори сплеснат малко от едната страна. Той понечи да го опипа с пръст, но отдръпна ръка; и без това беше ясно. Изтекла бе вече цяла локва кръв. Изведнъж забеляза на шията й шнурче, дръпна го, но то беше здраво и не се скъса; освен това цялото беше напоено с кръв. Опита се да го измъкне от пазвата й, но нещо пречеше, беше се закачило. В нетърпението си той пак понечи да замахне с брадвата, за да разсече шнурчето направо върху тялото, но не посмя и едва след двеминутни усилия, като изцапа ръцете си и брадвата, разряза шнурчето, без да докосне тялото с брадвата, и го свали; не беше се излъгал — кесийка. На шнурчето висяха два кръста — единият от кипарисово дърво, другият — меден, и освен това гледжосана иконка; а заедно с тях малка мазна кесийка от велур със стоманена рамчица и халкичка. Кесийката беше здраво натъпкана; Расколников я пъхна в джоба, без да я оглежда, кръстовете хвърли върху гърдите на старата и като взе този път и брадвата, втурна се пак в спалнята.
Той ужасно бързаше, сграбчи ключовете и пак се залови за тях. Но някак все неуспешно: те не влизаха в ключалките. Не че толкова му трепереха ръцете, но непрекъснато грешеше; хем вижда, че не е този ключ, не става, и пак продължава да го мушка. Изведнъж си спомни и съобрази, че големият ключ, с назъбеното езиче, закачен там с по-малките, непременно не ще да е от скрина (както си го беше помислил и миналия път), а от някое сандъче и че тъкмо в това сандъче може би е скрито всичко. Той остави скрина и веднага се мушна под леглото, знаейки, че стариците обикновено си слагат сандъчетата под леглото. Точно така: под леглото имаше доста голямо сандъче, дълго над един аршин, с тумбест капак, цялото в червена кожа и обковано със стоманени гвоздейчета. Назъбеният ключ веднага стана и отключи. Най-отгоре, покрито с бял чаршаф, беше сложено заешко кожухче, украсено с червена кожа; под него имаше копринена рокля, после шал, по-надолу, изглежда, само вехтории. Той най-напред се зае да трие изцапаните с кръв ръце в червената кожа. „Червена е, върху червеното кръвта по не личи — взе да разсъждава той и изведнъж се опомни. — Господи, дали не полудявам?“ — помисли си изплашен.
Но щом размърда тези парцали, изпод кожухчето падна златен часовник. Той се хвърли да провери всичко. И наистина между парцалите бяха наслагани златни вещи — вероятно все заложени, откупени и неоткупени: гривни, верижки, обици, игли и пр. Някои бяха в калъфи, други просто завити във вестник, но спретнато и внимателно, в двойни листове и завързани с връвчица. Без да губи нито миг, той започна да ги тъпче в джобовете на панталона и палтото си, без да гледа и да разтваря пакетчетата и калъфите; но не успя да вземе много…
Изведнъж се чуха стъпки в стаята, където беше старата. Той се спря и притихна като мъртъв. Но беше съвсем тихо — значи, сторило му се е. Изведнъж ясно се чу лек вик или сякаш някой тихо и конвулсивно изстена и млъкна. И пак мъртва тишина — за минута или две. Той беше приклекнал до сандъчето и чакаше, като едва си поемаше дъх, но изведнъж скочи, сграбчи брадвата и излетя от спалнята.
Сред стаята стоеше Лизавета с голям вързоп в ръцете и гледаше вцепенена убитата си сестра, цялата бяла като платно и сякаш безсилна да извика. Като го видя, че се втурва в стаята, тя затрепери като лист и лицето й се разтрепери от спазми; вдигна ръка, понечи да отвори уста, но все пак не извика, а бавно, заднишком заотстъпва от него към ъгъла, гледайки го втренчено право в очите, но още без да вика, сякаш не й достигаше въздух, за да вика. Той се нахвърли върху й с брадвата; устните й се изкривяха така жално, както на съвсем малките деца, когато са уплашени от нещо и гледат втренчено предмета, който ги плаши, готови да заплачат. Тази нещастна Лизавета беше толкова тъпа, загубена и веднъж завинаги наплашена, че дори ръка не вдигна да прикрие лицето си, макар това да беше най-необходимо-естественото движение в този миг, защото брадвата беше вдигната точно над лицето й. Тя само малко повдигна свободната си лява ръка, но не до лицето, и бавно я протегна напред към него, като че да го отстрани. Острието падна точно върху черепа и веднага разцепи цялата горна част на челото почти до темето. Тя направо се строполи. Расколников съвсем се обърка, грабна й вързопа, пак го захвърли и се втурна в антрето.
Страх го обземаше все повече и повече, особено след това второ, съвсем неочаквано убийство. Щеше му се час по-скоро да избяга оттук. И ако в тази минута беше в състояние по-добре да вижда нещата и да разсъждава; ако само можеше да проумее цялата трудност на положението си, цялата безнадеждност, цялото безобразие и цялата му нелепост и да разбере при това колко затруднения, а може би и злодейства му предстои да преодолее и да извърши, за да се измъкне оттук и се добере до вкъщи, той вероятно би захвърлил всичко и веднага би отишъл сам да се предаде, и то дори не от страх за себе си, а само от ужас и отвращение към онова, което бе извършил. Отвращението особено се надигаше и растеше в него с всяка минута. Сега той за нищо на света не би се приближил до сандъка и дори не би влязъл в стаите. Но някаква разсеяност и сякаш дори замисленост почна малко по малко да го обзема: на моменти сякаш се унасяше или по-право забравяше за главното и се залавяше за дреболии. Впрочем, когато надникна в кухнята и видя на пейката кофа, наполовина пълна с вода, сети се да си измие ръцете и брадвата. Ръцете му бяха в кръв и лепнеха. Брадвата направо потопи с острието във водата, взе парченцето сапун, което стоеше на прозореца в счупена чинийка, и започна да си мие ръцете направо в кофата. След като ги изми, извади брадвата, изми желязото и дълго, близо три минути, ми дръжката там, където имаше кръв, дори я търка със сапун. След това избърса всичко с бельото, простряно да съхне на едно въже, опънато пред кухнята, и после дълго, внимателно разглежда брадвата през прозореца. Следи нямаше, само дръжката беше още влажна. Той грижливо закачи брадвата в гайката под палтото. После, доколкото позволяваше светлината в мрачната кухня, си огледа палтото, панталона, обувките. Отстрани, на пръв поглед, сякаш нямаше нищо; само по обувките имаше пръски. Намокри един парцал и ги изтри. Впрочем той знаеше, че не се оглежда внимателно, че може би има нещо, което се хвърля в очи и което той не забелязва. Застана замислен насред стаята. Мъчителна, тъмна мисъл се надигаше в него — мисълта, че е луд и че в този миг не е в състояние нито да разсъди, нито да си помогне, че може би изобщо трябва да прави не това, което сега прави… „Боже мой! Трябва да бягам, да бягам!“ — измърмори той и се втурна в антрето. Но там го очакваше такъв ужас, какъвто, разбира се, никога не беше изпитвал.
Стоеше, гледаше и не вярваше на очите си: вратата, външната врата от антрето към стълбището, същата, на която беше позвънил одеве и през която беше влязъл, стоеше отключена, дори цяла педя открехната: нито заключена, нито резето сложено, през цялото време, през цялото това време! Старата не беше заключила след него може би от предпазливост. Но, Боже мой, та нали видя след това Лизавета! И как можа, как можа да не се сети, че тя все отнякъде е влязла! Няма през стената да мине!
Хвърли се към вратата и пусна резето.
„Но не, пак не правя каквото трябва! Трябва да си вървя, да си вървя…“
Махна резето, отвори вратата и се заослушва към стълбите.”
“Престъпление и наказание”, Ф.М.Достовски, 1866 г.
AFISH.BG
