Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи.
С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта. Амнезията – която лично аз започнах да усещам някъде към седемдесетата си година – тръгва от имената и най-близките спомени: но къде съм си оставил запалката преди пет минути? Какво исках да кажа? Това се нарича антероградна амнезия. Тя бива последвана от ретроградна, която се разпростира върху събитията от последните месеци, от последните години: как се казваше хотелът в Мадрид, където бях отседнал през май 1980?
А заглавието на книгата, която ме заинтересува преди шест месеца? Вече не знам, напрягам се дълго, безрезултатно. И накрая настъпва ретроградната амнезия, която може да заличи един цял живот, като при майка ми.
Засега още не съм усетил признаци на третия тип амнезия. От далечното си минало, от детството си пазя многобройни и ярки спомени, както и множество лица и имена. И ако ми се случи да забравя някое, не се тревожа кой знае колко. Знам, че ще изникне ненадейно от подсъзнанието, което работи неуморно и подмолно.
Затова пък понякога изпитвам остро безпокойство, дори страх, когато не мога да си спомня нещо, преживяно неотдавна, името на човек, когото съм срещнал през последните месеци, или дори названието на предмет. Изведнъж личността ми се натрошава, разпада. Не съм в състояние да мисля за нищо друго, ала всичките ми усилия, целият ми гняв остават безплодни. Дали пък това не е началото на пълната загуба на паметта? Ужасно е чувството, когато си принуден да прибягваш до метафора, за да кажеш „маса“. Нещо повече, това е най-мъчителният страх: да си жив, но вече да не разпознаваш самия себе си, да не знаеш кой си.
Преди да започнем да губим паметта си, макар и откъслечно, не можем да си дадем сметка, че тя всъщност е основата на целия ни живот. Живот без памет не би бил живот, също както интелект без възможност за изява не би бил интелект. Нашата памет е целостта ни, разумът на действията ни, чувствата ни. Без нея сме нищо.
Често съм си мислил да включа в свой филм сцена как един човек се опитва да разкаже някаква история на свой приятел. Но забравя всяка трета дума, от най-обикновените – като „кола“, „улица“, „полицай“. Ломоти, заеква, помага си с ръце, търси поетични еквиваленти, докато най-сетне приятелят кипва, удря му плесница и си отива. А понякога, за да се защитя от страховете си посредством смеха, разправям за онзи, дето отишъл при психиатъра да се оплаква от смущения и празноти в паметта. Психиатърът му задал някой и друг общ въпрос и му рекъл:
– Е, кажете сега. Тези празноти?
– Какви празноти? – запитал човекът.
Абсолютно необходима и всемогъща, паметта е също и крехка, застрашена. Застрашена не само от старата си неприятелка забравата, но и от фалшивите спомени, които я заливат ден след ден. Един пример: колко пъти съм разправял на приятели за сватбата на Пол Низан – интелектуалец марксист от 30-те години. Пред очите ми бяха църквата в Сен Жермен де Пре, присъстващите, сред които и аз самият, олтарът, свещеникът, Жан-Пол Сартр като свидетел на младоженеца. Докато един ден миналата година изведнъж ме прониза мисълта: но това не е възможно! Никога Пол Низан, убеден марксист, й жена му, от семейство на атеисти, не биха се венчали в черква! Абсолютно недопустимо. Значи съм преиначил спомена? Дали пък просто не съм си го измислил? Не съм ли смесил две неща? Не съм ли наложил обичайния църковен декор върху разказана ми сцена? И до днес не знам.
Паметта непрекъснато е заливана от въображението и мечтанието и поради изкушението да вярваме в реалността на въображаемото ние превръщаме накрая лъжата в истина. Което впрочем не е от голямо значение, защото са еднакво изживени, еднакво лични.
© Превод от испански: Нина Венова
AFISH.BG
