“Това е най-краткият миг в нашата кратка среща. Всъщност едва в тоя миг се срещаме. Светкавично приближаване, бегло докосване и отново разминаване. Ти не носиш венчална халка. Нито аз. Ние сме от първата следвоенна генерация, която се венча без поп, без сватбено було и без размяна на пръстени. Но аз чувствам твоята халка на същия пръст, на който някога нави кичур от косата ми. Един лъскав, черен пръстен. Бяхме се заплеснали в някакъв философски спор. Внезапно скочих да взема нещо. Изпищях. Кичурът коса, навит около твоя пръст, ме дръпна със страшна сила. Това бе нашата венчална халка, която ни държеше до болка един до друг. Незаличима халка от нашата циганска сватба горе на мизерния таван. Сега на същия пръст имаш невидим пръстен. Една студена, неразчупваема верига. Тя стяга ръката ти в самия й корен – в желанието, във волята. Уж държиш ръката ми, а всъщност допирът ни не се състои. Вътрешно се отдалечаваме един от друг. Сякаш докоснахме не ръцете си, а всичко, което ни разделя. Понякога най-голямото разстояние е между слети ръце.”
Блага Димитрова, „Отклонение”
Невена Коканова и Иван Андонов в “Отклонение”
AFISH.BG
