„Аз дълго нося своите стихове, дълги размисли ги предшестват. Аз не съм поет-импровизатор, аз не мога да импровизирам. Но… аз обичам да поправям, например, вече написаното… убеден съм при това, че поправките никога не развалят стиха, не го оскверняват, не го омаломощават. Държа на това. Стига да съдържа мисъл, стига да носи чувство, той иначе няма да е стих, стига да носи братска обич, стига да носи взаимност и прочие“.
ЛЮБОВ – МАГИЧЕСКА РЕАЛНОСТ
Любов – магическа реалност,
неоскърбени светове,
в които жадно и нормално
сърцето-чудо ни зове.
То търси истина и милост,
и в синкавия полуздрач
се смесват най-необяснимо
очакван смях с нечакан плач.
И веят в тръпните дървета
нехайни, неми ветрове.
А в странен климат по полето
цъфтят заветни цветове.
Най-често във предсънно време
дъжд люляков ще зароси.
Там чуваш честни обяснения
и още вярваш на сълзи.
И накипяла правда има
във жеста, в трепета, в гласа:
или отчаян ще заминеш,
или ще вършиш чудеса.
„Младостта е агресивна обикновено. Но агресивността не е качество на изкуството. Агресивността е желание да епатираш, да впечатлиш и т.н. Обаче впечатляващото не винаги е най-съдържателното и най-емоционалното. Аз мисля, че поезията си е една душевна тревога, която трябва да се изповядва. Изповед – ето моето кредо“.
ПРИЗНАНИЕ
Тя се мярна някак изведнъж
и с очи лазурни ме погледна.
Може би от есенния дъжд
беше понаведена и бледна.
Може би. Но аз за миг разбрах,
че това е среща не случайна.
Хората закриват своя грях
и не изповядват всички тайни.
Не отминах. Спрях се и узнах
как блести и под дъжда лазура.
То бе малък и невинен грях.
Есен е. И не очаквай буря.
„Аз съм така устроен, че пиша на взривове. Минават месеци, в които не съм написал нито стих. Но ето сега, например, от юни, аз изчезвам от София за три-четири месеца, за да напиша своите нови стихотворения. И как излизам от това ежедневие! Излизам от него като чета Пушкин, Лермонтов, Ботев, Яворов, Дебелянов, Ахматова, Цветаева, да не изреждам повече, но това са поетите, които ме зареждат отначало с духа на поезията, а после ме отвеждат в нейните светове, ако, разбира се, аз мога да ги пресъздам. Аз обичам тоя миг на прицелването в света на поезията, в която можеш да махнеш с ръка на онова, което не е за гледане и да видиш онова, което се нарича перспектива“.
НОКТЮРНО
Внезапно ли се озовахме
в неотбелязани земи?
Една луна над нас съзряхме
и чухме, че река шуми;
и че отблизо и далече
донася песенни слова
с неразбираемо наречие
безумно-вечната трева;
че птица в тъмното се къпе,
преди над нас да закръжи;
че някаква тревога скъпа
разбужда нашите души.
Или лиричното наследство
повика нашите съдби.
Камбана от далечно детство
с далечни удари заби.
И нещо силно, нещо мило
прииждаше на този бряг.
И то ни правеше безсилни
като последен сняг…
„Аз съм тъжен поет. Като казвам, че съм тъжен поет, аз не казвам, че съм поет на безизходността. Не би било справедливо, не би било точно. Но аз мисля, че човешката тъга е едно от най-красивите човешки чувства. Вий си помислете, колко весели поети съществуват на света? Ботев весел поет ли е? Ами помислете си, той написа “Майце си”.
Вижте, тъжен поет, обаче, когато четете този поет, не ви ли наляга, не ви ли спохожда едно светло чувство, че човек може да изповядва, може да пише такива слова, които зачекват най-хубавите струни на душата? Така че, в този смисъл, аз съм тъжен поет“.
“Тъгата не значи примирение, още по-малко отчаяние. Тя е съзиждащо, сътворяващо чувство. Не е ли тъжен и такъв жизнесъздател като Пушкин в неговата гениална творба: “Я помню чудное мгновенье”? Не е ли тъжен открай до край в своите изумителни елегии Дебелянов? Да си спомним Ботев, който искаше тежко вино, за да забрави всичко друго. Аз не мога, а вие можете ли да си представите един ухилен до ушите поет? Ухилени поети няма. Един велик руски композитор ми казваше, че бог е създал три безсмъртни неща: природата, човека и тъгата. Склонен съм да му се доверя без остатък”.
МЕН МЕ ИЗМЪЧВА КРАСОТАТА
На Емилиян Станев
Мен ме измъчва красотата.
О, докога? О, докога?
Тя ту е малко птиче ято,
ту тиха есенна тъга,
ту розов цвят от млада вишна,
ту мътна пролетна река,
ту спомен от любов предишна,
ту пренебрегната ръка,
ту вятър, който лудо тича,
ту януарска белота,
ту златна чашка на лютиче,
ту плът, пленена от страстта,
ту гръд, която обич пръска,
ту слово, пълно с доброта,
ту смърт, с която се възкръсва…
Мъчи ме още, красота!
„Ох, трябва да Ви призная, че аз съм много неуверен поет. Аз съм чувал думи за моята поезия, че била такава и такава, в смисъл положителен, обаче, аз съм постоянно съмняващ се поет. Аз съм поет, който пише трудно, който се съмнява винаги в себе си, който търси словото. Аз търся ония думи, които са обемни, които са дълбоко съдържателни, асоциативни, които могат произнесени, да внушат на читателя много и много представи. Такъв поет съм аз“.
„Натрупаните мълчания са духовно богатство. Натрупаните мълчания са изповеди, натрупаните мълчания са вътрешни тревоги. И те са, които се изповядват, те са, които правят онова, заразяващо в най-добрия смисъл на думата, заразяващо човешката душа – заразяващо я с благородни намерения, със светлината на един идеал, който е чист и свят като небето“.
ТИ ВИЖДАЛ ЛИ СИ КАК УМИРА ПТИЦА
Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните ,притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта?
Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък, капка светлина,
как в синьото потъва и изстива
последната искрица топлина,
крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов?
Ти виждал ли си как умира птица,
ранена смъртно как се бори тя,
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента…
“Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят хората… Понякога се чувствам заточеник на спомените. Човек се състои от спомени. Най-често се връщам към детството си. Младенческата възраст е не само най-невинната, тя е прелестна, знаменита. При нея човек е наистина божие създание: чиста, отворена душа, незамъглени очи, ръце, с които хващам само доброто.”
ПОЕЗИЯ
Възвишената ти душа
е може би непостижима.
Аз помня, че ми обеща
небесни пориви да имам.
И ето: толкова неща
преминаха през мойта памет,
че тя от пустота пищя,
но не прибягна до измама.
Ти имаш своя нежна власт
от музика и обаяние.
Божествена е твойта власт
и земно твоето влияние.
Над пропасти и върхове
ти се издигаш или падаш
така, че твойте богове
са стреснати от изненада.
Отгде дойде на тоя свят
ти – истина или химера?
Ти и във ада оживя,
но пак не стана лицемерна.
Изследвал съм те цял живот,
но ти си все непостижима.
Аз бях междинен епизод,
а ти съдба неотразима.
ххх
И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров –
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума Любов.
Неспокойния образ ще взема,
две големи и плахи очи –
две заглавия на поема,
дето твоето име звучи.
Едно Черно море – да ме носи;
една чайка – над мен да кръжи;
и тракийските коловози –
да ме водят при вити лози.
Един тръпен завой на Марица;
една южна, печална звезда;
една сянка от бор и елица;
един извор със снежна вода.
Един бял лист, на който ще пиша
със един неумиращ копнеж.
И две сълзи – които ти скришом
на прощаване ще ми дадеш.
