Възмъжаване
Разговор с татко
Скрит дълбоко в твоите зеници,
аз искам да говоря с тебе
толкова тихо,
че само ти да ме чуваш.
И потъвам
в смълчаните води на твойте чувства,
и те откривам
двадесет и две годишен…
В есента,
окъпана от кръв и слънце,
ешелоните потегляли на запад.
Последната целувка
залязвала на твойте устни
и първите сълзи
изгрявали на мама в тъжните очи…
И знам –
и двамата сте мислили за мене.
И знам –
за мене ти си мислил,
когато ротата в атака си повел.
Опушено –
червеночерно –
небето рухнало като стена,
разбита от снаряди…
При Драва ти си паднал,
от мините затрупан.
И щях да те познавам
единствено от думите на мама,
от снимките,
от ордените,
от стиховете в твоите писма…
Изровили те полумъртъв.
Но те възвръщат хората
на мене.
Едва ли някога ще мога да почувствам
каква била е радостта ти,
когато ти в ръцете си ме взел
и първи път си ме целунал.
Ти –
най-щастливият мъж на земята!
…И вдъхнал Пикасо
живот
на своя гълъб бял.
И хората
политнали с очи след птицата.
И хората
забравили войниците.
…Ето –
наближавам вече
половината от твоите години.
И като тебе вярвам
в изгряващата светлина.
И автоматът нe тежи.
Татко,
не казвай нищо,
стига ми това,
че стискаш моите длани.
Аз се радвам,
но ти завиждам малко,
че ръката ти е много силна,
по-силна от моята ръка.
Писмо до майка ми
Майко моя,
мила моя майко!
Всяка вечер
тежки влакове минават,
тежки нощни влакове
разкъсват тъмнината.
И отлитат бързо
някъде далече
сплетени светкавици
от техните прозорци.
Майко моя,
бързащите влакове потъват
в черните тунели на нощта.
Всяка вечер
влаковете тежки
през прелеза
на моето сърце минават.
И аз те виждам –
близка и далечна,
сякаш си съзвездие,
което не угасва
в замисления хоризонт
на мойта участ.
Майко моя,
ти ми пишеш:
нощем не заспиваш –
няма го край теб момчето,
което
сладко те измъчваше
със своите въпроси –
защо пристигат влакове
и пак отново тръгват,
защо умират залезите
като макове…
Мила майко,
зная, че се вслушваш вечер
в сирените на всички влакове.
А в неспокойните си сънища,
погълнати от тъмнината,
виждаш ли:
подавам ти ръцете си –
две разплетени светкавици
в прозорците
на бързащите нощни влакове…
На тебе
Един час,
един час преди разсъмване
аз се будя…
Тъмни сенки
на влюбени гълъби
кацат в очите ми.
А в топлата ласка
на своите сънища
мойте другари
целуват момичета –
светли,
лазурни,
уханни момичета…
И мисля за тебе,
за мълниеносните примки на бурите
и за тревожния порив на чайките,
за потъващи вълноломи
и тихи пристанища…
Светлоокият дъжд
плиска в лицето ми спомени.
А утрото бавно светлее
по крехките листи…
Един час,
един час преди да се съмне,
тревите гадаят
своята участ…
Иван Бориславов
AFISH.BG
