„Медицината е моята законна жена, а литературата — моята любовница“ — казва Чехов за себе си. И както става в живота, и както го правят порядъчните мъже, към съпругата се отнасят с уважение, с любовниците живеят.
Животът му никога не е бил лесен. Той постоянно трябва да припечелва. Вали, гърми — при него трябва да капе. От писателския му труд се прехранват и живеят родителите му, трима братя и сестра. В едно писмо до приятеля и издателя си Алексей Суворин: „Няма нищо по-скучно и по-непоетично, така да се каже, от прозаичната борба за съществуване, която отнема радостта от живота и докарва апатия.“
Той не си позволява този лукс — апатията.
На двайсет и шест години казва: „По-рано, когато не знаех, че ме четат и преценяват, пишех безгрижно, като че ли ядях палачинки. Сега пиша и ме е страх.“
Една година по-късно: „В литературата малките чинове са също така необходими, както и в армията.“ И „… има и такива, които колкото повече се запознават с житейската кал, толкова по-чисти стават.“
Това, разбира се, го е казал за себе си.
Същата година, в която е написал шейсет и пет разказа. На всеки пет дни — разказ. Самоиронията му е подигравка към другите: „Писателите са ревниви като гълъби.“ И още: „Когато господарите отсъстват, лакеят показва на гостите си стаите.“ За да сложи ред в обществото и да намести нещата, произнася следната фраза: „Лекаря поканете, фелдшера — повикайте!“
И десет години по-късно, когато е получил признание, когато е на върха на славата си: „Аз съм зает, зает до гуша: пиша и зачерквам, пиша и зачерквам.“
„Всичко, което съм написал, след пет-десет години ще бъде забравено.“ Това той изрича няколко години преди смъртта си, когато се отказва от почетното звание академик. А колко живи класици познаваме ние, предобрий читателю! Преживяваме живота си сред гиганти, от гений нагоре. Гиганти на мисълта и пола, омръзнали на съпругите и децата си, на читателите, ако са имали такива. И само наистина талантливите на моменти се съмняват в себе си. Със сатанински смях Станислав Сивриев казваше: „Този шибан свят не остана на Баязид Светкавицата, та на нас ли?…“
Едни от най-тъжните и най-точни констатации за нас, източноправославните, принадлежат на Чехов: „Странно нещо е руският човек! В него като в сито нищо не се задържа!“ И още: „… честният човек е нещо като коминочистач, с когото бавачките плашат малките деца.“ Да не говорим за славянския мързел!
Като дете се къпе в езеро и настива. След простудата високата температура попарва дробовете му. Да си лекар и да си неизлечимо болен, е все едно куче и котка да живеят в една колибка. Да се примириш със смъртта, да усещаш постоянно как ти диша във врата.
Да си млад и да я приемеш като нещо неизбежно. Когато ти е присъщо да вярваш, че си безсмъртен. Той е знаел и усещал как се рушат дробовете му.
Макар и рядко, лежал в болница. В кишавия следобед на 28 март 1897 година Толстой го посетил в клиниката. Тогава Чехов е на трийсет и седем, Толстой на шейсет и девет. Дошъл графът на свиждане, седнал до леглото на изтощения от кръвоизливите Чехов и без прекъсване два часа му говорил за себе си, вайкал се — колко болен е и колко се бои от смъртта!…
© Никола Радев, „Когато Господ ходеше по земята”
AFISH.BG