ЛИРИЧЕСКА
Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?
И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине —
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.
Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите — дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.
Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
и светъл трем със балкон към морето.
В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?
Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.
© Превод: Иван Теофилов
ТОЙ НЕ СЕ ВЪРНА ОТ БОЯ
Всичко някак е друго… А както преди
пак просторът е тих и спокоен,
и гората е същата с тези води…
Само той не се върна от боя…
Аз не знам кой бе прав – често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,
в който той не се върна от боя.
Неуместно мълчеше, не пееше в такт,
нещо друго все бъбреше, свое,
всяка сутрин ме будеше още по мрак,
а от вчера го няма. От боя.
И не само това, че е пусто сега:
изведнъж осъзнах — бяхме двама…
И раздухваше вятърът мойта тъга,
щом след боя разбрах, че го няма.
Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
„Ще запалим ли, брат!“ — но е тихо край мен.
Вчера той не се върна от боя.
С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часови…
Отразен в тоя лес като в синя вода,
небосводът притихва спокоен.
И в землянката имаше място за нас,
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от боя.
© Превод: Добромир Тонев
КОНЕ
По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам — и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря…
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича — няма жал!
Боже, колко своенравни са конете…
Ще умра неживял, песента недопял.
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея…
Ще загина — като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната — леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете…
И не си доживях… Да допея поне…
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея!
Но — успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Галопирайте без крила!
Своенравни се оказаха конете…
И не си доживях, и не съм си допял…
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея.
© Превод: Владимир Левчев
AFISH.BG
