ПО ПЪТИЩАТА…
По пътищата свечерени
аз замечтан се скитам. Горе
на хълмовете позлатени
бдят дъбовете тъмнокори.
Де води този път невесел?
Вървя по витата пътека
и друмник морен, пея песен.
Припада вечерта полека.
„На обич шипа търпеливо
аз носех във сърцето клето;
един ден го изтръгнах диво:
сега не чувствувам сърцето.“
Притихва в миг полето ширно
и се замисля в тишината.
Прозвънва вятърът немирно
в тополите покрай реката.
Над мен все повече тъмнее;
и пътят, който се изскубва
от мрака и едва белее,
залутва се и се загубва.
И пари мойта жал гореща:
„Шип позлатен, кажи спокоен,
кой би могъл да те усеща
забоден във сърцето свое?“
СОНЕТ
Една ръка, омразна в свойто заслепление,
Испанио моя, лира между две морета,
наряза твоите хълми, планини, полета
със зони на война и ровове военни.
Вразите, на омраза и коварство челяд,
изсичат твоите дъбрави безвъзвратно,
във пресите ти мачкат твойто грозде златно
и зърното, от твойта пръст родено, мелят.
За кой ли път, за кой ли път, родино скъпа,
туй, що залива вятърът, морето къпе,
играчка на измяна е; сквернѝ забрава
на църквите великолепието едничко;
и туй, що земното ти лоно освещава,
предлага се без срам; продадено е всичко!
КЪМ ХОСЕ МАРИЯ ПАЛАСИО
Паласио, приятелю сърдечен,
гиздавата пролет
облякла ли е вече клоните на голите тополи
покрай реката и шосето? Във степта
на буйния Дуеро пролетта е късна,
ала тъй хубава и мила, щом пристигне!…
Дали по брястовете стари
покараха листата пови?
Салкъмите навярно ще са още голи
и заснежено билото на планините.
О, ти грамада на Монкайо, румена и бяла,
далеч под арагонското небе, така красива!
А има ли къпини нацъфтели
между скалите сиви
и бели маргаритки
сред нежната трева?
По старите звънарни
ще да са долетели щъркелите вече.
Ще има сигурно жита зелени
и сиви мулета във угарите черни,
и селяни, които сеят пролетници късни
под дъждовете на април. Пчелите
събират мед от мащерката и от розмарина.
Опада ли цветът на сливите?
Цъфтят ли още теменужки?
Ловци на яребици със примамни свирки
под своите дълги наметала
не ще да липсват там.
Паласио, приятелю сърдечен,
от славеи звънят ли бреговете?
Със първите градински перуники
и първите разпукнали се рози
в една лазурна привечер качи се на Еспино,
високия Еспино* дето скъпия й прах почива.
* Хълмът, където е погребана съпругата на поета Елинор
© Превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
AFISH.BG
