196 години от рождението на възрожденския писател
„Роден съм в Търново на 1827 през ноемврия. На 19 съм кръстен, а на 17 январ. 1828 съм останал без майка. На 1832, малък още, са ме дали на даскала, за да не преча на мащеха си у дома, най-напред на куция даскал (Димитрий Попов Дряновчанин), първия български учител в Търново; но защото той имаше много ученици, а място нямаше, то след месец нещо съм минал при новия български даскал, Стойка абаджията. В три години и половина аз бях свършил вече курса на тогавашното черковно учение, като захванах от панакидата с ръкописни букви и срички, от аз, земля, ер — на буквар, после наустница, псалтир, светче и апостол. Но защото четях свободно каквато черковна книга ми паднеше, караха ме да уча наизуст от наустницата двете павечерки и сапсалото (ексапсалмо) или шестте молитви утренни, от светчето двата акатиста, молитвите към св. причащение и на сон грядущи, от псалтира първа и 17 катизма и аз ги учих и изучих и тъй бях стигнал на книгата на дъното според тогавашното у нас понятие за учението…
Това беше на 1842 през пролетта. До тогава аз бях учил турски, гръцки и твърде много славянски, а български не знаех о особено не можех да пиша, защото твърде малко бях писал, за да не кажа, че никак не бях писал. Български книги нямаше тогава много и колкото имаше, ние ги нямахме всите. Едничките български книги, що имахме домашни, те бяха „Софрония“ и „Амартолон сотирия“. А както се знае, най-старото създание „Софрония“ не е по чист български говор, а пък „Амартолон сотирия“ беше на едно шопско (кратовско) наречие, такова, каквото само арнаутите халваджии приказваха по нас и ние едва ли не го наричахме арнаутско; то ми се виждаше странно някак и по славянобългарските ми тогава предубеждения аз го намирах твърде просташко и нехубаво. Други български книги бях виждал тогава у чужди — буквара на П. Берон, или „Рибний буквар“, както го тогава наричахме, „Цветосъбранието“ на Кипиловский от вехтий и новий завет и „Кратката св. История“ на В. Ненов, но като мене такъв дълбок славист, както се считах на онова време, и просвещял в черковната литература, можеше ли да ме задоволят такива отривки? „Рибний буквар“ само прочетох веднъж и дваж от любопитното му за мене тогава съдържание, а „Софрония“ и „Амартолон сотирия“ не ми се четяха вече, но принуден бях всяка вечер да чета от тях по нещо на баща си, за да го приспивам…”
Това пише за себе си Петко Рачов Славейков в „Спомен на четиридесетгодишната ми писателска деятелност”
Като повечето от българските мъже на перото от епохата преди Освобождението, той подчинява обществената, литературната и политическата си дейност на възпитанието и самоосъзнаването на своя народ. Влюбен в българското, но винаги стъпил здраво на земята, без заблуди и залитания към патриотарството, той учи, критикува, напътства, бащински шамаросва и погалва в неголямото си, но разпознаваемо творчество.
Баща е на осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков. Работил е като учител, журналист, издател. След 1878 г. се включва активно в политическия живот на следосвобожденска България. Бил е министър на просвещението, депутат, председател на Народното събрание. Негова кауза до края на живота му остава просветена и демократична България. Умира в София на 13 юли (по нов стил) през 1895 г., огорчен от политическите нрави и след като му е забранено да учителства, намалена му е пенсията.
Според Петко Славейков „Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена. „Всяка книга, всякой вестник има душа, която има добър или лош дух!”
***
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
“Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика “Яман ни е нам хала!” –
а всякому мерамът е развала…
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.
Из „Не сме народ”
AFISH.BG
