146 години от рождението на Пейо Яворов
Пейо Яворов се ражда на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година в град Чирпан. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – в. „Дело“, в. „Свобода или смърт“, в. „Автономия“, в. „Илинден“. Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време – сп. Мисъл.
През 1901 г. издава първата си стихосбирка “Стихотворения”, чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и “прозрения” за “вечните въпроси, що никой век не разреши”, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета “Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.
Пейо Яворов и Лора Каравелова
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти.
Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет – Пейо Яворов.
Паметникът на поета пред къщата-музей “Пейо Яворов” в София
Предлагаме ви избрани поетични откъси от Пейо Яворов:
* * *
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.
(из “Вълшебница”)
* * *
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
(из “Две хубави очи”)
* * *
Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен…
(из “Песента на човека”)
* * *
Сънувах те и тая нощ, о мила,
сънувах те – бленуваща до мен,
глава на рамото ми прислонила.
Тъмите бяха ярко озарени:
очите ти – през погледа ми замъглен –
горяха, в бъдещето устремени…
Тъй нявга бе, – то бяха дни честити! –
додето ти разумно се смири,
додето ти на всичко се насити.
Пробудих се и в мрака безпросветен
заплаках аз – и роних сълзи до зори
за твоя край и моя дял несретен…
(из “Сън”)
* * *
Те чакат милост… Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!
(из “Бежанци”)
* * *
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
(из “Арменци”)
* * *
Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!
(из “На нивата”)
* * *
Вас слънце ви не вижда – лъх,
зефирен лъх ви не допира;
сред тръни, скромни и без дъх,
дори пчела ви не намира –
печални бледни теменуги.
Печални, чакате ръка,
сънувате и пръсти нежни.
Напразно чакате!… Така,
в надежда тихо безнадеждни,
вий мрете – болни теменуги.
Вий мрете – в храсти и бодил
от първи ден чела навели…
Желания в живот немил,
мечти неволни и несмели –
вий чезнете едни след други.
О бледни, болни теменуги!
(из “Теменуги”)
* * *
На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта… Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там – сянката на мъж и сянка на жена.
Мъчително глава се към глава навежда, –
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би – от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат…
И пак, един пред друг, един за друг стоят.
Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; – те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина…
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те – сянката на мъж и сянка на жена!
(из “Сенки”)
AFISH.BG
