Най-новите филми на някои от най-любимите съвременни режисьори – Педро Алмодовар, Уди Алън, Стивън Фриърс, Емир Кустурица, Деймиън Шазел, ще бъдат включени в програмата на тазгодишната „Киномания”, съобщиха организаторите на традиционния филмов маратон в НДК. През есента панорамата на най-доброто и най-новото от световното кино ще отбележи своя 30-и рожден ден, затова селекционерите държат да подберат само качествени заглавия.
Първите шест, които ще бъдат показани в зала 1 на НДК, вече са известни – „Хулиета” на Алмодовар (от конкурсната програма на Кан 2016), „Café sosiety” на Алън, с който се откри тазгодишната надпревара за „Златна палма”, „Флорънс, несъвършената дива” на Фриърс с участието на Мерил Стрийп, както и „На млечния път” на Кустурица с Моника Белучи в главната роля, „В страната ла-ла-ла” на Шазел и „Светлината между океаните” на Изабел Шерборн, които след броени дни ще са сред хитовете на Международния кинофестивал във Венеция.
На 30 септември ще бъдат пуснати в продажба билетите за премиерните им прожекции в НДК. А ние предлагаме интервю на Педро Алмодовар, в което той разказва за своя „Хулиета” пред руския портал “Lenta”:
– Сценарият на „Хулиета” е базиран на три разказа на Алис Мънро. С какво ви привлякоха тези истории?
– Винаги съм харесвал Алис Мънро. И като писател, и като човек. Нейната книга с разкази “Бягство” вече се появи във филма ми „Кожата, в която живея”. В кадъра, в който героинята на Мариса Паредес носи закуска, на подноса виждаме томчето на Мънро. Още тогава започнах да адаптирам книгата й за кино.
– Първоначално идеята ви беше да снимате „Хулиета” в Америка на английски език. Защо променихте решението си?
– Наистина мислех да заснема филма на английски. Най-вече защото англосаксонската гледна точка към семейството е коренно различна от испанската. Но когато завърших сценария, разбрах, че не познавам толкова добре северноамериканското общество, за да го снимам. И отложих проекта, мислейки си, че никога няма да го завърша. Три години по-късно обаче под формата на експеримент се върнах към него, за да опитам да го адаптирам към испанското общество.
– Филм след филм, всеки път по различен начин задавате въпроса какво означава да бъдеш жена в съвременния свят. Каква е гледната точка в „Хулиета” по тази тема?
– Практически всички истории, които разказвам, биха могли да бъдат разказани и от мъжка гледна точка. Е, едва ли бих заснел филм „Мъже на ръба на нервна криза”, защото това изобщо нямаше да толкова забавен филм, колкото е в случая с жените. Ала и мъжете страдат, когато ги зарежат. Така че проблемите са едни и същи, разликата е в това как се изявяват героите. Не искам да кажа, че в съвременния свят има равноправие между мъжете и жените. Жените в моето кино са борци, те сами се поставят наравно с мъжете. В моите филми проблемът „да бъдеш жена” не съществува.
А какво е най-интересното в женския образ от „Хулиета”… Да, това е филм за женската вселена. За самотата. Защото жената изобщо не преживява самотата така, както го прави мъжът. Освен това филмът е и за жената като начало на живота. И по определен начин, макар и противоречиво, разказва за матриархата. Жените, които се появяват в „Хулиета”, са съзидателки, тези, които дават живот. На екрана те доминират – не като власт, а в смисъл, че имат огромно значение.
Осен за самотата, във филма има още една важна тема: чувството на вина. То назрява заради това, че тя дава живот на човек, на своята дъщеря, а тя след това я зарязва. Струва ми се, че самотата на Хулиета и чувството й, че е била зарязана, се изострят, когато тя става майка. И когато споменавам матриархата, аз говоря и за майчинството – за ранното майчинство.
– За пръв път се обръщате към темите за вината и чувствата, които я съпътстват, за комплексите и страховете. Защо го правите именно в този филми?
– Наистина това е първият ми филм, в който чувството за вина преобладава. То е един от основните моменти в „Хулиета”. Това усещане никога не е било „главен герой” в моите филми. Но ми е интересно, защото съм възпитан от свещеници. Имам католическо образование, макар да не практикувам – аз не съм католик. В основата на католическото образование са вината и наказанието.
Когато започнах да се занимавам с кино, в средата на 70-те години на миналия век, почина Франко. Испания много се промени. И моето кино е доста конкретен отговор на раждането на испанската демокрация. Правех го с усещането за абсолютна свобода. И в тази свобода нямаше място за вина, също както и в личния ми живот.
На мен като човек не ми харесва, че Хулиета има толкова силно изразено чувство за вина. На практика това е като рак, който те изяжда отвътре. Повече би ми допаднало, ако то не съществуваше при нея, но като режисьор не мога да мина без това: вината стана отправна точка, от която да се развие цялата история. Чувството на вина, което измъчва Хулиета, е светско. То не зависи от възпитанието – тя има либерално образование, същото дава и на дъщеря си. Но хроничното чувство на вина съществува при много хора. То или се развива, или не се появява въобще. Това е морално заболяване.
– „Хулиета” може би ще учуди най-преданите ви почитатели с това, че старателно бягате от иронията и хумора. Защо?
– След филма „Свалка в облаците” (2013) ми се прииска да заснема някоя мрачна история – по-мрачна от обикновена мелодрама, макар че, разбира се, аз харесвам мелодрамите. Често съм показвал майчинството („Завръщане”, „Всичко за майка ми”, „Високи токчета”, „Цветето на моята тайна”). Сега обаче реших да се заема с темата в друга тоналност и да направя много сериозен, строг филм, без хумор, без ексцентричности.
Още в началото си дадох сметка, че той трябва да е по-скоро сух, тъй като сюжетът е доста тежък. Разбира се, не искам хората да си излизат от салона преди края на прожекцията заради усещане, че сякаш са ги ударили с нож в гърба, но драмата трябва да носи съответните атрибути. Болката на главната героиня е осезаема – няма празни приказки и глупави усмивки. Честно казано, понякога добавях смешни моменти, но после ги изрязах – не се вписваха във филма.
– Визуално „Хулиета” е създаден в стилистиката на културата от 80-те години – от естетиката и сюжетите на теленовелите до прическите. Важно ли беше за вас да изразите опита си, натрупан в предпоследното десетилетие на ХХ век? Какво бяха 80-те за вас?
– Всъщност до 80-те се стига след едно аритметично действие. Основната сюжетна линия на филма се развива в наши дни – това е тази част, в която героинята се изпълнява от Ема Суареш (две актриси играят една и съща роля – Ема Суареш и Адриана Угарте, бел.ред.). Но ако извадим оттам 25 години, ще попаднем в 1985 г. Тогава и аз бях млад. И Адриана – типично момиче от онова време – тогава е можела да изглежда така, както я виждате на екрана, да носи тази прическа, бидейки учителка по класическа литература. Познавах точно такова момиче. И „разкрасих” Адриана с характеристиките на онази епоха.
Не става дума за носталгия по изминалото време – ни най-малко. Не съм такъв… Но за мен 80-те години бяха време да установяване и съм много щастлив, че бях млад именно тогава. Това е усещане за промяна, което не се предава – преход от диктатура към демокрацията. Когато си на 20, е все едно, че отново си се родил. За мен 80-те са годините на младостта. Но не означава, че искам да стана по млад… Просто това беше време на невероятна свобода за нашата страна. Имам чудесни спомени оттогава. Мисля, че е ключово десетилетие в историята ни от ХХ век.
– След 20 филма за вас като режисьор останаха ли все още непревзети територии и сюжети, жанрове и теми, които ви се иска да „посетите” в бъдещите си филми?
– Да, да… Това, че си направил филм, не означава, че си се осмелил да се докоснеш до нещо наистина непознато. Има неща, които разкриваш във филмите си, дори те да са абсолютна измислица. Но това са части от теб, малки и важни… Аз например съм заснел много филми, в които главен герой е майката. И ми се струва, че майчинството е далеч по-обширна тема, на която мога да посветя още 20 свои филма и да продължа да добавям нови елементи.
Темите, до които съм се докосвал – смъртта, страстта, красотата, майчинството, братството – всички те съществуват така, както съществува и човечеството. Вечни теми. За тях винаги се е разказало и ще продължава да се разказва. И е невъзможно да кажеш последната дума за тях.
На заглавната снимка – Режисьорът Педро Алмодовар с двете актриси Ема Суареш и Адриана Угарте по време на тазгодишния международен кинофестивал в Кан, където за пръв път бе представен филмът „Хулиета”. Снимка www.sceglilfilm.it
AFISH.BG
