Никола Делчев Гугов, известен с псевдонима си Павел Вежинов, е български писател, роден на 9 ноември 1914 година в София. Литературната му кариера започва през втората половина на тридесетте години на ХХ век, когато започва да сътрудничи на различни списания като “Жупел”, “РЛФ”, “Щит” и “Изкуство и критика”. В периода 1938 – 1944 година бъдещият прочут писател следва философия в Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
В началото на 1944-а Павел Вежинов става член на БКП. През втората половина на същата година той участва във войната срещу Хитлеристка Германия, като е редактор на вестник “Фронтовак”. По-късно Вежинов пише сборниците разкази “Златан” и “Втора рота”, в които описва спомените си от фронта. Именно “Втора рота” става първото му популярно произведение, което му печели славата на добър писател.
В периода 1947 – 1954 година е главен редактор на вестник “Стършел”, а от 1954 до 1972-а работи в “Българска кинематография”. През 1972 година става главен редактор на списание „Съвременник” и член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели.
Вежинов е много продуктивен писател, автор на сборниците с разкази “Улици без паваж”, “Дни и вечери”, “Мека мебел”, “Гибелта на Аякс” и “Сините пеперуди”. Негови са и емблематичните детски романи „Следите остават“, „Произшествие на тихата улица“ и „Прилепите летят нощем“. Най-известните романи за възрастни на Павел Вежинов са “Нощем с белите коне” и „Бариерата“.
Писателят умира внезапно на 20 декември 1983 година в София.
Представяме ви избрани мисли и цитати на Павел Вежинов:
За образованието:
“Трябва да се съжалява, че образователната система у нас (пък изобщо всяка образователна система) обръща внимание главно на запаметяването при придобиването на нови знания. Заученото знание е половин знание, главното е да се проникне в неговата същност, да се свърже то в система от асоциирани знания. Зубрачеството принизява размисъла, свободното търсене и разкриване на истините. Нека не забравяме, че главната цел на древните елински гимназиуми е била преди всичко развитието на интелектуалните способности на своите ученици. И ето защо интелектуалната сила на древногръцките философи и до днес поразява въображението и мисълта на всички съвременни учени.
Наистина моята детска страст към четене ме отвличаше от непосредствените училищни занимания. Учебната материя, така както я преподаваха, ми беше безинтересна и скучна. Никога не съм бил отличен ученик, най-много добър или среден.
И все пак, слава богу, не пропаднах в живота. Можеше да не стана писател. Но не бих се изложил на каквото и да е друго жизнено поприще. Знания човек винаги може да добие, но въображението се култивира само в ранната детска възраст. Все едно е дали човек ще стане инженер, лекар или държавен ръководител. Без въображение доникъде няма да стигне. За каквато и дарба да говорим, дори за математическа, в нейната основа лежи живото, интензивното въображение.”
За четенето:
“Никой не ме е учил и никой не ме е подтиквал към четене, тая страст се появи у мен така спонтанно, както между впрочем всички човешки страсти. Книгите бяха за мен невероятно поразително откритие, по-голямо и по-силно от всяко друго, което съм изпитвал в живота си. Те ми разкриха един нов свят, толкова интересен и толкова различен от всичко, което ме заобикаляше, че загубих и всякакъв интерес към обикновената действителност. Както при всички деца, книгите поразяваха главно моето въображение. Или ако трябва да се изразя по-точно – те бяха неговата насъщна храна, без която то едва ли би могло да съществува и да се развива.”
За драматизма на войната:
„Драматизмът на войната е своеобразен лакмус, в който се проявяват чертите на човешката душевност, каквито при никакви други обстоятелства не могат да се проявят. Например жертвоготовността в нейния най-висш смисъл – готовността да принесеш в жертва живота си в името на родината. Именно в това се състои трудността – да бъдеш правдив и убедителен в нещо, което за болшинството от хората ми се струва, че е непонятно. Само този, който е вървял прав срещу свирещите куршуми, може да разбере на какво величие е способна човешката душа.“
Из повестта „Над всичко“:
„Човек не може и не бива да живее в рай… Човек трябва само да се стреми към него…
– Нима искаш да кажеш, че живеем без никакви стремежи? – попита Алек смаяно.
– Всички наши стремежи са отправени към нашето благополучие – отвърна спокойно девойката. – Или към нашето щастие, както казвате вие… И в тоя стремеж ние сме загубили много по-ценни неща, Алек… Ние сме загубили пеперудите… Ние сме загубили светулките и щурците. Най-важното – ние сме загубили любовта…
– Не сме я загубили, Ина. Но сме я направили само по-човешка…
– Какво значи по-човешка?
– Много по-съвършена… Много по-всеотдайна и нежна… Лишена от мрачния егоизъм на притежанието…
– Не! – изкрещя тя.
– Какво – не?
– Искам да бъде надчовешка!… Искам да бъде над всичко! Искам да бъде истинска!…“
Из „Гибелта на Аякс“:
„Разумът ражда справедливост, а знанието – свобода. Защо да не допуснем, че във вселената съществува и по-голям разум от нашия, както очевидно съществува и по-голямо знание. Може би някъде във вселената разумът е изпреварил насилието. И е дал възможност на знанието да роди истинска човешка свобода.“
И още от писателя:
“Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално… Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци… Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение…
И все пак трябва да се живее..”
“Прекалено амбициозните най-често грешат. Природата е винаги по-богата от човека. Трябва да я изучаваш добросъвестно и с огромно уважение.А не да откриваш в нея себе си.”
„Има съществена разлика между съществуване и присъствие и тя се нарича със старата безвкусна дума КОПНЕЖ.“
“Талантът не е злато, неподатливо на корозия. По-често той е като пашкул, от който не знаеш кога ще изкочи пеперудата…”
„Достойнството. Някога тая дума е обяснявала всичко, даже бездумието. Но сега става все по-евтина и по-евтина. Мнозина я смятат за наивност, за незряло мислене, за робуване на химери. А всъщност това е, може би, костната система на човешката нравственост.”
„Децата, които обичат да четат, никога няма да се примирят с посредствеността на живота, по принцип те си остават развълнувани и търсещи хора. Според мен главното задължение на всеки просветен педагог е да приучи децата на любов към книгите и четенето… “
AFISH.BG
