* * *
Отсъствието на жената – още топло –
разпускаше на кактуса бодлите.
Помръкваше лицето на мъжа.
Нима и празнотата хвърля сянка?
БАЛАДА ЗА РАЗВЕДЕНИЯ СКУЛПТОР
Сега си сам сред тази стая,
която няма две врати.
Свещта с длетото си извайва
замислените ти черти.
Напразно тя пред теб възкръсна –
изкуството си отмъсти:
създадоха я твойте пръсти,
но нямаш власт над нея ти.
И в тази нощ, по женски ничия
ти проумяваш изведнъж:
огънатата свещ прилича
на плачещо ребро от мъж.
ПОЧТИ ОДА
Отделяме се от живота, както пепелта от въглена,
а после зъзнем емоционално;
ако създаваме поезия – тя става стъклена,
ако извайваме стъкло – то не звъни кристално.
Добиваме усещане, че не живеем себе си,
че ни живее някой друг, но лошо ни живее.
Да се огледаме добре, защото във съседство
гори живот, докато ние тлеем.
Потта на селянина светва още в тъмно,
магарето тържествено му пее ода;
като пастир, излегнат върху стръмното,
градът ни кашля с няколко завода…
Добро със зло, красиво с грозно
от векове се разминават, поздравявайки се дружески.
Защо тогаз възпяваме отделно розата,
отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?
Бих изкрещял: “Здравей, живот!”, но е безсмислено –
кой влюбен е крещял на другия в ухото.
И вгледан в тия мъртви бели листи,
аз се уча да разчитам черновите на живота.
© Добромир Тонев
AFISH.BG
