Поетът си отиде от този свят само 8 месеца след смъртта на неговата муза Ваня Балабанова, напуснала ни внезапно през ноември 2020 година.
Ивайло Балабанов е роден на 28 август 1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Израства като поет и журналист в Ивайловград. Първите си стъпки в литературата прави във в. „Нов живот”. После живее в Хасково, след това в Свиленград. През 1976 г. участва с цикъл стихове в съавторския сборник „Когато ставахме мъже”. Автор е на книгите: „Да се загледаш в звезда” (1979), „Окова за щурец”(1994), „Парола „Любов” (1988), „Религия”(1990), „Тракийски реквием”(1997), „Избрано”(1998), „Песни за старо вино” (2003), „Небесен гурбетчия”(2010).
Носител е на наградите: „Южна пролет” (1980), на Съюза на българските писатели (1987), „Изворът на Белоногата”(2001), „Книга на годината” (2004), „Александър Паскалев” (2005), „Георги Джагаров”(2006), „Пеньо Пенев”(2008) и Голямата награда „Летящо перо” от ІV международен фестивал на поезията „Славянска прегръдка”(2010). Почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград.
Ивайло Балабанов е носител и на десетки награди, призове и литературни отличия. За изключителните му заслуги в областта на културата и изкуството е награден с орден „Св.св. Кирил и Методий“ през 2020 година.
Поклонението е на 21 юли от 09.00 ч. в Храм “Св. Преображение Господне” в Ивайловград, а погребението от 10.00 ч. на гробищния парк, съобщава БНР.
Българското стихотворение
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия….
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите – алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакави си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне – като в турско време,
“Къде си, вярна ти, любов народна?”
Поклон пред паметта му!
AFISH.BG
