НОЕМВРИ
Листа с цвета на скръб и гнила плът
валят над мойте равнини, валят,
с цвета на мойте сълзи и на мойта скръб валят – засипват
сърцето в пустата ми гръд.
Увило с облачни парцали
окото си изтекло,
на битка с бурята мучаща слънцето се е обрекло,
на битка – слънцето с око изтекло.
Отдавна е ноември в моята душа!
Над мътни локви няколко върби с оголени стебла
и корморани от мастило и мъгла,
и после крясъците им, унилите им крясъци витаят
и – монотонни – пак попива ги безкраят.
Отдавна е ноември в моята душа!
О, листите, които падат
и падат;
и този дъжд в безкрая, този дъжд,
и този вик един и същ
вдън моята душа!
Емил Верхарн със съпругата си Март Масен
ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ
Под зимното небе, забулено в мъгли,
напукват се от студ полетата обрани;
тук-там по хълма сняг успял да навали
и зъзне въздухът от крясъка на врани.
И дращят храстите наред – като че ли
са грозни харпии, от злоба обладани,
и шума дрипава в нозете шумоли,
и май ковашки чук звънти в тъмите ранни.
О, зимният безкрай! Отново в плен ни хвана –
душата стяга той в прегръдката си здрава;
и звън довява пак студеният ветрец:
в съседното градче пресипнала камбана
звъни натрапливо и всички известява,
че тая вечер там заравят пак мъртвец.
ЕСЕНЕН ДЕН
Да, твойта скръб е моя, о, подранила есен!
Елите пак се гънат под северняка бесен;
и листи – златни люспи, и листи – пръски кръв
по валози мъхнати, в блатата… И – какъв
кошмар! – гората рони не сълзи – мойта кръв.
Да, твойта скръб е моя, о, подранила есен!
Плющи в нощта пороят, от вятъра понесен,
и бие, гъне, кърши, очите им избол,
лещаците край пътя изрит, във всеки дол…
Ръце – ръцете мои – е вдигнал храстът гол.
Да, твойта скръб е моя, о, подранила есен!
И нещо долу скърца из коловоза тесен,
скрипти в чакъла мокър с ръждясал колесник
и жали се тъй както гората в тоя миг…
И вик, в далечината заглъхнал – моят вик.
© Превод от френски: Кирил Кадийски
AFISH.BG
