От вчера са се заредили в социалната мрежа портретите на Ботев и Левски, на Паисий и Вазов, на Каравелов и Хаджи Димитър, в училищните дворове днес ще се плетат венци и китки, защото е Ден на народните будители. Дали ще се събудим в делничния ден, за да погледнем света около нас с празнични очи, е друг въпрос. Ще се замислим ли кой и от какъв сън дълбок трябва да ни буди? И ще чуем ли звъна на камбаната или ударите на сърцата си, зовящи към духовност и просвещение в бездуховното и безпросветно ежедневие?
Не, не пресилвам. Ние сме единственият народ, който има официален празник, отдаващ почит на своите будители, на онези личности, които с думите и делата си са опазили вярата му, писмеността му, духа му през вековете. Хвала на тези, които са се сетили, че имаме необходимост да ни се напомня ежегодно, дето нито свободата, нито миналото и настоящето са ни дадени даром. И че бъдещето също никой няма да ни го поднесе на тепсийка, а трябва да си го извоюваме сами. Водени от светлите умове, които е родила българска майка юнашка на нашата земя хубава. На думи – нямаме проблем. На дела – не знам.
Обикновено ме питат около този празник кои са съвременните ни будители. Тръгвам първосигнално да изброявам: от учителя, който държи треперещата ръчица на първокласника, докато с криви ченгелчета пише “мама”, през университетския преподавател, дето трябва да разкрие широкия хоризонт на науката или изкуството пред своите студенти, та до творците и обществениците, които дават посоката и сочат пътя напред за цялата нация. На думи добре ми се получава. На дела, т.е., притиснат ли ме в ъгъла да дам поименни примери, усилна пот набраздява челото ми. Не че няма достойни имена. Не че не мога да ги цитирам. Но не е това, което трябва да бъде.
От една страна, в България вече всичко е спорно. Ако десет души ръкопляскат някому, единайсет ще скочат да доказват, че е кръгла нула. Така се извъртяха нещата, щото омаскаряването се превърна в хоби или направо в професия. Едикой си е обявен за учител на годината, о, ама вие не знаете всъщност, че изобщо не заслужава това звание. Едикоя си е удостоена с почетна награда за достижения в науката, абе вие изобщо не знаете, че това не са никакви достижения, бе. Този получил признание, онзи направил откритие, айде, де, има тука нещо гнило, дайте да разровим, да се размирише и бялото да е ако не съвсем черно, то поне до 50% сиво да го докараме.
Български ученици взимат отличия на международни форуми, само че тези новини кой ти ги гледа, по-важно е кой футболист с коя плеймейтка е сменил предишната. Нищо против спорта. Не малко лаврови венци е положил и той в краката на родина ни. Против всенародното отричане на знанията и моженията български съм. Знам, че времената са трудни. Знам, че всеки е загледан в собствената си несрета или насита. Кого да будиш и кой да го буди? Здраво стисналият очи за доброто около него, няма да ги отвори. Няма да чуе мистерията на българските гласове, защото други ритми и думи звучат в ушите му.
Май никак празнично не се получава, а?
Просто се оглеждам около себе си. Просто като пътувам из България, се взирам в очите на хората. Помръкват, когато иде реч за ежедневието и светват, когато чуят хубава дума. Само че хубавите думи хем малко, хем за кратко. Няма ги огнените слова на Ботев, няма ги камбанните звуци на Добри Чинтулов, няма го пронизващия син поглед на Левски, забравихме суровия въпрос на Паисия “Поради что ся срамиш да се наречеш болгарин?” Ако не сме го забравили, просто го пренебрегваме, подминаваме го – овехтял е и не е в крак с новото време. Защото така ни изнася, защото думите и делата на будителите ни глождят като песъчинка в окото. Като прашинка от счупеното от дявола огледало са и си навиваме на пръста, че грозният свят, който ни заобикаля, е съвсем прекрасен. Лъжем се и се самозалъгваме. По-лесно и по-просто е. А през това време някой държи ръчицата на децата ни и дано Господ му помага те да се научат да пишат правилно. Без грешки. Защото бъдещето е в техните ръце. Ако сме изтървали въжето на камбаната, която буди народната свяст, да подскочим и да го достигнем, пък ако трябва да увиснем всинца на него със страшна сила, но да не позволим искрицата на духа ни да угасне ей тъй, просто защото не ни интересува нищо повече от хляба или черния хайвер.
Мрачни са ми мислите на светлия празник, но нездравия ентусиазъм е по-лош съветник от тъжната констатация. Държа се за думите на Стоян Омарчевски от 1909 г.: „…първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот…”
Ето този празник ви честитя!
Маргарита Петкова
AFISH.BG
