И кой знае къде ще спрат. Ето и самият везиров мост почна да се разпилява като гердан; и щом веднъж започне, никой вече не може да го спре.
Ходжата пак застана. Дишането му спираше и нанагорнището рязко се издигаше пред него. И пак трябваше с дълбоко дишане да успокоява сърцето си. И пак успя да уравновеси дишането, съвзе се и бързо закрачи.
Но нека, мислеше си по-нататък той, ако тук се руши, някъде се строи. Все има някъде мирни краища и разумни хора, които познават божията любов. Ако бог е вдигнал ръце от това нещастно градче на Дрина, все не ще да е от целия свят и от цялата земя под небето? Няма и тия да са довеки така. Но кой знае? (Ох, да може малко по-дълбоко и повече въздух да поеме!) Кой знае? Може тая поганска вяра, която всичко урежда, чисти, поправя и докарва, за да го изяде и разруши изведнъж след това, да се разшири по цялата земя; може от целия божи свят да направи голо поле за своето безсмислено построяване и кръвнишко разрушаване, пасище за своя неутолим глад и непонятни желания? Всичко може да стане. Но едно не може: не може навред и завинаги да изчезнат великите и умни, и добросърдечни хора, които в името на божията любов издигат трайни строежи, за да бъде земята по-хубава и в нея човекът да живее по-добре и по-леко. Ако те изчезнат, това би значило и божията любов да угасне и да изчезне от света. Това не може да бъде.
© Превод от сръбски: Лилия Кацкова
AFISH.BG
