Любовта
Снегът току-що е спрял да вали. Чистата и дълбока снежна покривка блести с милиони електрически отражения – под лампите улицата е едно дълго сияние. Някъде в дъното на това сияние – два неясни силуета на мъж и жена. Не ги виждах добре, пък и не ги гледах – може би се целуваха, може би говореха. Обърнах им внимание едва когато една неочаквано развила се между тях сцена смути нощната тишина и привлече взора ми. Първо бе внезапният рязък вик на момичето – елементарен рефлекс, писък на болка и недоумение, на страх и горчивина. Двете тела мълниеносно се отблъскват – след писъка момичето се свива, настръхнало от болка и обида, а момчето с бързи крачки се отдалечава, ругаейки с не много ясни слова.
Момичето остана все така свито и когато се приближих, видях, че плачеше – утихналият писък се изливаше в облекчителните сълзи на женско ридание. Почти отминавах – съвсем близо до нея, когато от тялото й се откъсна някакъв по-силен стон – след първото облекчително ридание в гърлото вече напираха сълзите на един нов гняв – трогателен в безпомощността си, която скоро сама ще почувства. Не зная, може би съжаление ме накара да спра и се обърна към момичето – навярно е нужна помощ, може би всичко това не е било обикновен любовен разрив, а нещо по-лошо… Промълвих някакви неясни слова, съвсем деликатно – готовност за помощ, ако тя е нужна. Момичето като че не ме чуваше, нито ме виждаше – то продължаваше да ридае, сгушено в себе си. После погледна към мен невиждащо, а след това в погледа му блесна учудване, страх, презрение, отчаяние и те сякаш изсушиха сълзите – видях светлите му очи, обградени от смътното сияние на изсъхващи сълзи. В този момент то трепна, край мен светкавично премина висока сянка и двете тела – на момичето и момчето (беше се върнал той!) – стремително се сляха в прегръдката на опрощение и внезапна нова любов, на нова нежност, на отчаяно враждебно и щастливо в същото време презрение към света. То се сгуши в него и изведнъж стана по-малко, зарида отново, но с щастливи поройни сълзи на радост и облекчение, на отново дошлото щастие. Той го обгърна настръхнал и груб в своята нова нежност и поглеждайки ме, враждебно изруга…
Продължих пътя си, оставяйки ги в нощта на пустата улица, обградени от сиянието на снега…
Любовта – от вълненията на собственото сърце и така както я срещаме по лицата на другите, от многото срещи и раздели в този огромен свят, от докосванията и отдалечаванията, такава каквато ни е дадено да я познаем…
От първите трепети на още целомъдрените сърца до сивия здрач на утринните стаи, край крехките трупове на удушени в пепелниците цигари, от болката на предчувствието до тъпата болка на края. Любовта – наивната и зрялата, невинната и болезнената, от късата като мълния любов, която не трае никога повече от един поглед, до любовта живот, до любовта-река – от извора до морето, до любовта, която е изживяла всичко – от нежната зеленина на крехкото стръкче до уморено превитото под тежестта на плодовете си дърво, чиито клони се чупят от щедрост… Всички пътища на сърцето – вечно отворено за нови болки и за ново щастие, това малко човешко сърце… Любовта с всичките й сърдечни авантюри, с всичките житейски ритуали, които я предхождат и съпътстват, с всичките й декори – появяването във вечерната улица, смехът, наситил панаирните въртележки, пейките в тъмните алеи, свещите в будоарно-призрачните стаи, светлите летни ливади, огньовете в далечните зимни хижи, прозорците на нощните влакове, подозрителните шумове в провинциалните хотели, реките и хълмовете, мръсните полунощни ресторанти и новостроящите се сгради с дъх на вар и с ласките на невнимателни тухли. От любовта, която още нищо не познава, до любовта, която е надживяла всичко – и себе си и дори копнежа по нова любов…
Така продължих пътя си в нощта, но нещо ме накара да се обърна и никакво чувство не можеше да ме спре. Тихо, като крадец, сякаш уплашен да не строша някакви невидими въздушни кристали в тази зимна нощ, се обърнах. И ги видях…
А те вече не ме виждаха – унесени в своята прегръдка…
И може би шепнеха неразбираемите думи на нова нежност, под която дебне и нова тревога, ново отдалечаване…
И ново щастие, малко човешко щастие в огромната хладна и тъмна нощ.
© Светлозар Игов, „Нощен квартет”
© „Вътрешни пейзажи”, ЕИ LiterNet, 2014
AFISH.BG
