“Когато се срещнахме преди двадесет и пет години, аз бях омагьосан от полета летец, който търсеше смисъла отвъд уредите и скоростите. Преди двадесет години нашето пътешествие ни отведе до един живот на крилете на чайка. Преди десет години ние срещнахме Спасителя на света и проумяхме, че това, сме всъщност самите ние. И въпреки всичко сигурно сте помислили, че съм самотна душа и съзнанието ми е пълно с курсове и височини на полети, скрити зад екрана на думите. И имате право.
Накрая си позволих да повярвам, че ви познавам достатъчно добре, за да допусна, че моите приключения — щастливи и не толкова — спокойно можеха да бъдат и ваши. Вие сте започнали да проумявате живота, нали? Аз също. Вие не можете да намерите покой и сте самотни след всичко, което сте научили? Аз също. Вие сте търсили цял живот любимото същество? И аз правех същото, и я открих, и в „Мост през вечността“ ви запознах с моята съпруга Лесли Париш-Бах.
Сега ние с Лесли пишем заедно. Превърнахме се в Рилесчардли и вече не знаем къде свършва единият и къде започва другият.
Благодарение на „Моста“ нашето семейство от читатели се разрасна и стана още по-уютно. Към любителите на приключения, които бяха летели с мен в предишните ми книги, сега се присъединиха и тези, които търсеха любовта, и онези, които вече са я открили — те непрекъснато ни пишеха, че нашият живот е огледало на техния. Дали пък всички ние не се променяме от това, че се отразяваме едни други?
Обикновено преглеждахме пощата си в кухнята — единият четеше на глас, докато другият приготвяше ястието-изненада за деня. Някои от писмата така ни разсмиваха, че се разлиташе салата чак в супата; други пък са ни карали да ръсим сълзи вместо сол.
Един ден, вместо лед, получихме следното:
„Спомняте ли си онзи алтернативен Ричард, който толкова се двоумеше в «Моста» и който избяга, защото отказа да замени многото жени за Лесли? Реших, че ще ви е интересно да чуете нещо от мен, защото аз съм този мъж и знам какво става по-нататък.“
Съвпаденията, за които разказваше, бяха изумителни. И той също бил писател, спечелил внезапно цяло състояние от една книга и попаднал в същите данъчни неприятности като мен. И той като мен бил престанал да търси единствената жена и предпочел многото.
После срещнал единствената, която го обичала заради това, което е той и в определен момент тя го изправила пред избора: или да бъде единствената жена в живота му, или изобщо да я няма в живота му. Пред същия избор ме бе поставила някога Лесли; така че и той бе заставал на същия кръстопът като мен.
На този кръстопът аз бях завил наляво, като избрах интимния живот и топлото бъдеще, което, надявах се, сигурно щеше да дойде с него.
Той бе свърнал надясно. Зарязал бе жената, която го бе обичала, изоставил бе в ръцете на данъчния чиновник къщата и самолета си и бе отлетял за Нова Зеландия — както за малко не бях направил и аз. Той продължаваше:
„… писането ми върви добре, имам къщи в Оукланд, Мадрид и Сингапур, мога да пътувам навсякъде по света, с изключение на Съединените щати. С никого не съм се сближавал прекалено.
Но аз все още мисля за моята Лаура. Питам се какво ли би станало, ако й бях дал шанс. Дали «Мостът» ми дава отговор? Вие двамата още ли сте заедно? Правилният избор ли съм направил аз? А вие?“
Този човек е мултимилионер, желанията му са се сбъднали, за него целият свят е арена на действие. Обаче аз трябваше да избърша една сълза от очите си и когато вдигнах поглед от писмото, видях, че Лесли се е облегнала на стойката, заровила лице в дланите си.
Дълго време ние смятахме този човек за плод на въображението, нещо като душа-сянка, която живее в някакво чудновато измерение на „това, което би могло да бъде“, човек, когото сме измислили. След писмото му ние започнахме да се чувстваме някак несигурно, неловко, сякаш за нас бе ударила камбана, а ние не знаехме как да откликнем.
После, по чисто съвпадение, аз прочетох една странна книга по физика: „Множественост на световете в светлината на квантовата механика“. Наистина се говореше за много светове. Всеки миг светът. който познаваме, се разделя на безброй други светове — различни минали и различни бъдещи времена.
Според физиката, онзи Ричард, който решава да избяга, не изчезва на онзи кръстопът, където аз бях променил живота си. Той продължава да съществува и досега в един алтернативен свят, който се носи незабележимо успоредно с нашия. В този друг свят Лесли Париш също е избрала друг живот: Ричард Бах не й е съпруг, той е мъжа, когото тя изоставя, като разбира, че й предлага не любов и радост, а безконечни мъки.
След „Многото светове“ моето подсъзнание си направи призрачно копие на книгата за в леглото и си я четеше всяка нощ, като току ме смушкваше, докато спях.
„Какво ли би било, ако можеше да намериш път към тези паралелни светове“, шепнеше ми то. „Какво ли, ако можеше да се срещнеш с онези Ричард и Лесли, които бяхте вие преди да направите най-тежките си грешки и умните си стъпки? Какво ли, ако можеше да ги предупредиш, да им благодариш, да им зададеш всякакви въпроси, които би се осмелил да попиташ? Какво ли биха могли да знаят те за живота, за младостта, зрялата възраст и смъртта, за кариери, любов и родна страна, за мира и войната, за отговорността, за избора и за последиците, за света, който смяташ за реален?“
„Махай се“, казвах му аз.
„Ти си въобразяваш, че не принадлежиш на този свят с неговите войни и разрушения, с омразата и насилието му, така ли? Защо тогава живееш тук?“
„Остави ме да спя“, казвах аз.
„Лека нощ“, отвръщаше то.
Но призракът-съзнание никога не спи и аз чувах насън да се прелистват страници.
Сега съм буден, а въпросите си остават. Дали нашият избор не променя всъщност света ни? Какво ли ако се окаже, че науката е права?
Прелетяхме над планините с цвят на стар спомен и започнахме да се спускаме откъм север с нашия хидроплан, боядисан в снежно-бяло и седмо-цвета на дъгата. Огромната бетонна вафла на града се надигаше пред нас от маранята — лятно нажежена пустиня в края на дълъг полет.
— Колко сме далеч, миличка? — попитах аз в интерфона.
Лесли включи системата за далечна навигация и на таблото светнаха цифри. — Тридесет и две мили северно — каза тя, — остават ни петнадесет минути полет. Да те свържа ли с подхода на Лос Анжелос?
— Благодаря — казах аз и се усмихнах. Колко сме се променили, откакто се открихме един друг! Тя, която някога изпитваше ужас от летене, сега сама бе пилот. Аз, който някога изпитвах ужас от брака, бях вече единадесет години съпруг и все още се чувствах щастлив като на първа среща.
— Добър ден, Лос Анжелос — казах аз в микрофона, — тук е Мартин Сийбърд Едно Четири Браво, снижавам от две хиляди и сто метра на хиляда и двеста, южно към Санта Моника. — Помежду си ние наричахме хидроплана Мърморко, но на въздушния контрол дадохме официалното му име.
Как ли се оказахме такива щастливци, помислих си аз, че да живеем такъв живот, за какъвто като деца само сме мечтали? След близо половин век предизвикателства от съдбата, опити-и-грешки, поуки, всеки от нас бе извоювал наградата след тежките времена да дойде това прекрасно настояще, надхвърлящо мечтите ни.
— Мартин Едно Четири Браво е под радарен контакт — се чу гласът в слушалките ни.
— Самолет там — каза Лесли, — и там.
— Дръж ги в полезрението си.
Погледнах я — актриса, станала партньор в приключенията: златистите коси, спуснали се около нежните извивки на лицето й, улавяха слънчевата светлина и сенките, морско-сините очи изцяло потънали в работата — да оглежда небето около нас. Какво прекрасно лице бе изваяло това съзнание!
— Мартин Едно Четири Браво — обади се въздушният контрол от Лос Анжелос, — поставете код четири шест четири пет.
Каква ли е била вероятността, че ще се открием с тази изключителна жена и че нашите пътища ще се срещнат и ще се слеят, както всъщност стана? Каква ли е била вероятността от непознати да станем душа-двойка?
Сега летяхме заедно към Спринг Хил за конференция на учени, изследващи пределите на творческата мисъл: наука и съзнание, война и мир, бъдещето на планетата.
— Това не беше ли за нас? — попита Лесли.
— Права си — отвърнах аз. — Кой номер ти казаха?
Тя се обърна към мен, очите й бяха изпълнени с радост.
— Не го ли запомни? — попита тя.
— Четири шест четири пет.
— Видя ли! — каза тя. — Какво щеше да правиш без мен?
И това бяха последните думи, които чух, преди светът напълно да се промени.”
“Едно”, Ричард Бах
AFISH.BG
