Съпруга на Николай Гумильов, муза на Амадео Модилияни, вдъхновителка на Йосиф Бродски и поетеса, с чиито стихове живеят четири поколения, тя просто продължава да ни гледа от бъдещето. Вечна!
В деня на нейното Успение няколко стихотворения в превод на Иван Николов:
Четейки „Хамлет“
1.
Зад широките гробища бляскаше вир
и димяха пустинни земи…
Ти ми каза: „Какво пък, иди в манастир
или някой глупак си вземи…“
Само принцове казват такива неща,
но речта му ще помня докрай —
нека пада по моето рамо в нощта,
както мантия от горностай.
2.
Грешни мисли ме смутиха,
проговорих: „Ти…“
Озари усмивка тиха
милите черти.
Плам в очите ми безспир се
пали и гори…
Любя те, като четирсет
ласкави сестри.
***
Написах такива слова,
които да кажа, не смея.
Главата ми болка скова
и тялото странно немее.
Свирка обажда се пак,
тлее в сърцето загадка,
тъне под ситния сняг
стара крокетна площадка.
Скъсай над мен, листопад!
Мисли, помръквайте вече!
Който е весел и млад,
няма защо да му преча.
Прошка реших да ви дам
зарад шегата нелека…
Утре ще дойдете сам
с първата снежна пътека.
Дъхави свещи навред
ще ни запалят и в този
миг ще получим букет
оранжерийни рози.
***
Нежността е различна от грубата
мъжка ласка, която гнети.
И напразно загръщаш в шубата
мойто рамо обнажено ти.
И напразно изричаш покорните
думи, дето любов не звучи.
Как добре познавам упорните
и несити очи!
***
Сега живея мъдро на света,
в небето гледам, моля се на Бога
и се разхождам дълго вечерта,
за да приспя ненужната тревога.
Додето вятър в лопуша снове
и грее на рябина гроздът ясен,
възпявам аз в игриви стихове
живота тленен, тленен и прекрасен.
Завръщам се. И ближе мойта длан
ленива котка, спътница любезна,
трепти далечен огън, разгорян
от кулата на речна дъскорезна.
Изрядко само щъркел прелети,
раздвижи в тъмното прозрачна струя.
И ако в този миг почукаш ти,
уверена съм, няма да те чуя.
***
Вечерен час над масата. Блести
непоправимо листа бял. На Ница,
на летен пек мимозата дъхти.
И в лунен лъч лети огромна птица.
Пристегнала косите си за сън,
като че утре ще ми бъдат нужни,
аз гледам през прозореца навън
към залива, към пясъците южни.
Човекът придобива странна власт,
ако веднъж от обич го лишиме.
И даже клепки не повдигам аз,
когато произнасяш мойто име.
Към музата
Вгледа се в мене — случайно ли? Не —
с поглед и ясен, и ярък.
Пръстена златен от пръста ми сне —
пролетен първи подарък.
Музо! Щастливи са всички край мен,
чакат ги радости нови…
Нека да легна под камък студен,
само не искам окови.
На маргаритката нежния цвят
късам и тръпно гадая.
Мъка любовна на божия свят
всеки веднъж ще познае.
Свещ до зори ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува.
Сутрин в стъклата да беше поне
взорът ми ясен и ярък…
Тихо отвръщам: „Тя ми отне
божи подарък.“
AFISH.BG
