СТРАХ
Остаря и му остана акъл колкото да се уплаши. Никога не е бил смелчага, въпреки че носеше юнашкото име Герой Сербезов. Името си оценяваше повече като шега на любящите си родители, които едва ли не от люлката му втълпяваха ,че е наследник на стар хайдушки и войводски род, което предопределя съдбата му на водач и творец на ярки и запомнящи се дела. Самооценката му обаче бе по-скоро за обратното. От както се помнеше се страхуваше от тъмното и страшното, от това че някой зад ъгъла ще му извика „Па!“ Не му харесваха приказките , които го натъжават. Когато се научи да чете, предпочиташе книжките с весели цветни илюстрации и тези които завършваха с …“и ядоха , пиха и се веселиха…“ Най много се страхуваше от гнева на майка си и последващото наказание – дали щеше да бъде във вид на лишаване от желани играчки, забавление , дребен сладкиш, или сладолед, но най вече да не го напердаши. Много го болеше и плачеше със задъхан рев и едри сълзи, най вече от самосъжаление. За това порасна послушен. Когато тръгна на училище бързо разбра , че ще бъде трудно, защото виждаше , че на мнозинството им се отдава с лекота , а на него не… Започна да се страхува от учителите, от дългите и скучни уроци. Страшно беше като зададат голямо домашно и още повече когато не го е подготвил, а трябва да даде обяснение, че нещо извънмерно се е случило в къщи, което да го оправдае. Тъй като често не бе подготвен, опасността да бъде изпитан не само го тревожеше. Предстоящи контролни направо го вкарваха в ступор, като си намираше хиляди по-важни неща, само и само да не седне и поработи. В резултат, както казват със страха на половина изпълзяваше от клас в клас. Страховете го преследваха през целия прогимназиален курс, което водеше по някога до целодневни отсъствия от клас прекарани в салоните на кино „Култура“ многократно гледайки такива прекрасни популярни филми като „Серенгети не бива да загине“, „Приключенията на Тур Хейердал“ както и серии на „Спомени за бъдещето“ от любимият му фантаст швейцарецът Ерих фон Деникен.
Като поотрасна и започна да се осъзнава като мъж, му се случи нещо , което даде сериозно отражение върху вижданията му за нещата от живота. Физически изглеждаше приятно и бе забелязван от момичетата от по долните класове. Изненадващо за него внимание му обърна най- красивото момиче в гимназията. Случайно се създаде обстановка, при която след купон тя директно го постави пред избор, кого ще изпрати нея , или приятелката й. Геро изживя истински катарзис. Как да тръгне с тази, която е виждал в мокрите си сънища? Онази, недостижимата, представата му за идеал и да излезе с нея….Не посмя, тръгна си с приятелката й. Не можа да преодолее страха, че нещо не е така, или пък че ще се изложи.. Звучи ли ви познато? Преживявали ли сте го? Е , той така и не можа да го преживее. Горчилката до днес стои в устата му , както и усещането , че е пропуснал онова единственото и ценното, което се случва само еднократно.
След преживяването на тежък стрес и безброй посещения на частни учители и курсове за подготовка , както и справката по буква „ж“, Геро влезе в МЕИ. Но преди да седне на студентската скамейка трябваше да отбие войниклъка. Мандатната комисия, като едър и физически здрав го определи за артилерист и началното военно обучение той проведе в Софийската танкова бригада. След клетвата го изпратиха да служи в артилерийския полк в Сливница. Тук той се изяви екстремно, защото орева орталъка за извращенията на които са подложени новобранците от старите капи. Не че го бяха били, но самата възможност заканите да се реализират изкривяваха душата му от ужас. Кой ли не се занимава с въпроса. Естествено близките му , но и армия от мобилизирани връзки детето да бъде върнато да дослужва в София. Закапечета ли не бяха, спецове ли ,командири от най различен ранг и позиции, но целта бе постигната и Геро кацна на КПП- то на Първа армия на 4-ти километър. Единственото му воинско задължение бе да натиска копчето – зеленото за вдигане и червеното за сваляне на бариерата. Изключително тежка служба изкара.
Не си мислете , че демобилизираният Геро се отдаде на живот. Вярно имаше и такива инциденти, но именно инциденти. От институтският комсомол го забелязаха и започнаха да го въвличат в обществена работа. Намериха благоприятна почва, защото нашия човек хем искаше да се изтъкне, хем ужасно се страхуваше да не се изложи. Последното дотолкова го мотивираше, че бе избран за шеф на институтския бригадирски щаб. Спомняте ли си за тези прекрасни времена? Веселби и купони – за другите. За Геро този му ангажимент бе върховно изпитание. Живееше в ужаса на кошмарни смъртоносни хипотези, където някой от бригадирите загиваше, някоя беше изнасилена, трети ограбен , или пребит, да не говорим за възникнали пожари или катастрофи с жертви. Когато приключваха бригадите Геро бе отслабнал поне с пет килограма от недохранване, недоспиване и вътрешен тормоз. Очевидно обкръжаващите го по достойнство оценяваха усилията му като отговорност, защото го издигнаха в Националния бригадирски щаб. С една дума никакво отпускане за Геро. При такава обществена активност не бе далеч деня, когато той се събуди член на Партията. Обществената работа му тежеше, но не се очертаваха никакви възможности за измъкване. Завладя го страхът , че няма да може да се подготвя за изпитите си. Оказа се , че не е особен проблем, тъй като бе станал доста известна личност в института. На изпити се явяваше посинял от страх, минимум след десетократно посещение на тоалетната, но до време , докато не установи , че дори да не е подготвен достатъчно излизаше с четворка в книжката си. Остана с дълбоко съмнение в инженерната си подготовка, но с компилация на няколко дипломни работи, скалъпи нещо , което бе оценено даже на много добър. Автоматично се освободи от разпределение по специалността благодарение на подадената ръка от РК на комсомола. Предложиха му организационна работа. Геро отказа , мотивирайки се, че иска да се развива по специалността. Приеха молбата му и намериха компромисен вариант – изпратиха го щатен комсомолски секретар в голямо производствено обединение. Геро се видя в чудо – пред него се откриваха невероятни кариерни перспективи. Една колежка от Градския комитет на комсомола съзря очевидното и набързо го оплете, което доведе до грандиозна сватба намерила отражение дори в младежкия печат. Бе дошло време Геро да разцъфти, да се разгърне. Вместо това, опасенията да не се провали го изгаряха. Обърна внимание , че голям брой тъмни очи го наблюдават със завист и готовност да го хързулнат при пръв удобен случай. Тези обстоятелства заставиха Геро да се обгражда с хора лично предани му, за които той приятелски се грижеше да растат кариерно и в живота. Кумуваше на сватбите им и присъстваше на „питата“ на новородените им деца. Стремеше се да не си създава лични врагове. Когато трябваше да провежда мероприятия изискващи комсомолски , или партийни наказания, той ги викаше на предварителни разговори и ги уверяваше , че наказанието не е негово лично решение, а волята на Партията, показвайки с пръста нагоре, откровен намек , че му е наложено отгоре. Появиха се слухове, между работниците и служителите , че бил прекалено хлъзгав. Когато му докладваха за това , Геро много се разстрои. Опирайки се на старата кариерна максима – трима поддържащи от долу и един дърпащ от горе, Сербезов бе изпратен в школата за висши партийни кадри в Москва. Този период от живота му беше може би най светлият, тъй като страховете му бяха какво прави жена му с двете му дребни дечица в София без него и дали няма да се изгуби в Московското метро. Когато се прибра , го върнаха в обединението, но вече административен ръководител, отговарящ за кадрите. Тук другарят Сербезов навлезе в дълбоките води, пряко отговарящ както за профсъюзната, така и за партийната и комсомолската дейност. Без неговата дума и подпис не се решаваше нищо – от назначавания до уволнения, от награди и поощрения до премествания и повишения , както и настаняване във ведомствени жилища. Неговият подпис тежеше изключително при придобиване на софийско жителство, лелеяна мечта за мнозина в онези времена. Естествено и враговете му се преумножиха и страховете , че ще бъде злепоставен пред висшите инстанции го мъчеха постоянно. За това със зъби и нокти защитаваше завоюваните позиции и борбата го изведе като директор на Обединението. Следващата крачка бе зам. Министър, а от там и Кандидат член на ЦК…..Ех!
В личен план не изневеряваше на жена си, а когато това се случваше го гризеше съвестта, че тя толкова се старае да го освободи от семейните тегоби и задължения. Например подготовката на децата за езикови гимназии , постъпването и последващото им добро представяне. Не си и помисляше да краде, нещо което считаше за чуждо и далеч от морала му на строител на социализма. Но от благинките на властта не се отказваше. Получи служебно многостаен апартамент на два полуетажа, двоен гараж – нещо нечувано, в който се кипреше западна марка автомобил, закупен с левове от Пловдивския панаир. Взе по постановление место в село „Богатово“ и построи триетажна вила – седмата от дясно на ляво по магистралата за Ботевград, както и други по-дребни, като задгранични семейни почивки, сериозни годишни премии с пет цифрени суми , както и доставки на стоки и услуги съгласно номенклатурните списъци. Обещаха му и дипломатически паспорт, но на следващото стъпало. Въобще не си въобразявайте , че това се постига лесно, да не говорим как се защитава. На Геро се наложи да влезе в съзаклятие със себеподобни, както и да подкрепя определена група формирана около конкретен член на Политбюро. Осъзнаваше , че това е изключително опасно, тъй като при промяна на конюнктурата можеше да изгори, но в едно той бе принципен, държеше линията та Партията и най-вече на Първия. По време на срещи, събирания , ако споделяше мнение бе безкрайно внимателен, мереше си думите и не си позволяваше крайни оценки. След всяко семейно тържество или гости надълго обсъждаше с жена си кой , как и по какъв начин е взел отношение. Не можеше да си прости , ако е допуснал само жест, или мимика , която може да го компрометира.
И все пак, подхлъзнаха го…. Позволи си да влезе в защита на най-висшия си покровител, който с комбинация бе изведен от Политбюро. Геро изгоря и се намери директор на завод в Обединението, лишен от онези лелеяни мераци, очакващи го по стълбицата нагоре. Получи хипертония, едва ли не пред инфарктно. Спасиха го, но си отвори язва, която го съсипваше. Налегнаха го страхове за сина му, който така удачно бе изпратил в Москва да учи перспективна инженерна специалност и за който до момента се страхуваше да не му доведе рускиня за снаха, сега трябваше да се безпокои и за неговото бъдеще. Отлично знаеше, че му е залепил черно петно на биографията, а като бивш кадровик прекрасно оценяваше последствията.
Александър Попов, разкази
AFISH.BG
