“Колибарите излезнаха от шумата, прибрах се у дома и аз. Хатте седеше до Селима и са гледаха в очите.
— Хасанчек! — рече тя, като ме видя. — Я ще да остана, но със Селима!
Спуснах се въз Селима и са хванахме гуша за гуша, ала бубайко ни разтърва.
— Жената си е — вика — по право на Селима! Ако не беше той, немаше да има тука ни жена, ни махала!…
Обадиха се други, подкрепиха и… ожениха Селима за Хатте.
По-нататък какво да ти кажа? По̀ е хубаво да го не казвам, ала ти питаше за фамилията „Мешов“. Побегнах от срам в „Мешелика“, крих се няколко месеца в таз гора и оттам ми дойде тоя прякор „Мешов“.
Навлякох се в една дупка като звер. Сам! Ала в който и камък да погледна — пули се в мене Хасанчек: „Защо побегна? Защо?“ Обърна се на другата страна — Хатте: „Заяк със заяк!“ Стисна очите да не гледам, ала за навън. За навътре клепки няма и всичко минава през главата ми отново: тестемела, срещата, сватбарите, песните — всичко! И Хатте, уловена за ръката на Селима!… Обръщам се от кълка на кълка, мятам се от корем на гръб, ала се не затварят вътрешните очи и се не запушват вътрешните уши.
По едно време се питам: абе защо се тровя, та не зема да ги пречукам — и него, и нея, че да свърши тоя джендем?
Взех да сънувам как трепя Хатте. Дясната ми ръка вдига пищова, лявата ми ръка лази да я гали. Половината сърце — кораво, другата половина — меко. Сурова лисица ядох, орлови нокти варих, кръв от дива котка пих — дано сърцето ми да се вдърви, докато най-сетне сънищата спряха и си рекох: „Време е, Хасанчек, върви ги трепи!“
Като се върнах вкъщи, никой нищо не ме попита. Нищо им не казах.
Заточих ножа… Точа и си мисля тоя нож къде ще влиза: на мижа Селима в гърба или на Хатте — в бялото гърло. И си рекох: „Нека да я погледна барем, да я погледна и послушам, докато я има.“ И чакам на джама, като тръгне за вода през двора, да я погледам как се е хубаво разкършила в кръста. Аз я гледам от чардака, гледа я и мижу от вратата и я чака — да се не загуби от вратата до чешмата. Ей такива сини очи отвъртял… Селим… „Нека да я гледа — викам си, — нека да я гледа още малко-о!“
Върне се Хатте в одаята и започне песни. Вътре жива душа няма, всичко е на къра. Тя пее, той й приглася. Тя пее и се смее. Смееше се денем и нощем. Само че смехът й нощем беше друг: да речеш, гъдел я беше, а пък оня с брадата бодеше. Кипне ли смехът й, а че го затулят, кипне ли — пак го затулят и до призори — тъй…
Аз в одаята, те — в тяхната си, но се слуша. През главата се завивам, гуглата си до врата навличам да ги не слушам, но се не махвам. За ядене и сън — през ума ми не минаваше. Стопих се, та не можех подлогите си да влача. Бубайко вика:
— Хасанчек, ако ще мреш, върви — кай — да си копаеш гроба! Ако пък мислиш да живееш — улавяй оралото и тръгвай да орем и сеем!
Рекох си тогава: „Утре ще свърша и каквото става — да става!“
На заранта нашите отидоха на къра. Хатте излезна за вода. Селим седна на прага да я гледа. Взех камата и се приближих до него, изотзад. Седнал бе той гологлав, а ухото му закичено с китка. Минзухар ли, кукуряк ли — мъгла ми беше пред очите, та не разбрах. А зад ухото — една брадавица колкото царевично зърно, също като на бубайка… Стори ми се, че не мижа Селима ще дупча, а бубайка… И не усетих как камата хлопна на земята. Мижу се врътна, взе камата, пусна ми я в джоба и ми каза:
— Орлиците, Хасанчо, се ловят с живо месо, не с мърша! Хайде — вика — махвай се оттука!
Отидох и се не върнах. Селих се, преселвах се, в Турция ходих и се връщах, жених се два-три пъти, ала тия думи на мижа Селима не забравих: „Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“
Едно саатче бягане — животче връщане! И все не можеш да се върнеш, откъдето си тръгнал.”
© Николай Хайтов, „Диви разкази”
AFISH.BG
