Тя не е завършила актьорско айсторство, родена е с таланта си. Навремето един професор във ВИТИЗ разказваше, че първото нещо, което искал от своите студенти, е да напишат по пет имена на най-големите според тях съвременни български актьори и актриси. При актьорите им се получавало навалица в класацията – то Черкелов, то Гец, то Кабакчиев, Чапразов, задължително Карамитев, Стефан Гецов, Калоянчев, огромни до един, а при жените всички пишели веднага Невана Коканова и захапвали химикалката в дълбок размисъл.
Учителката в “Най-добрия човек, когото познавам”
Да, първата дама на българското кино си остава първа и ненадмината. Легенда приживе. Легенда завинаги. И не само като Ирина в „Тютюн”, ролята за която самият Димитър Димов тропва с крак, че или тя, или никоя друга е „неговата” Ирина. И от най-малката роля Невена Коканова правеше филмът да се върти около нея. Като Тинка от „Момчето си отива”, например, където почти няма реплики или снахата в „Дърво без корени”.
Лиза в “Крадецът на праскови”
Универсална актриса – от драматичната Мария в „Обич” или Невена в „Спомен за близначката” до комичната голяма етърва в „Дами канят”. Беше на щат в Сатиричния театър, а ни подари Лиза в „Крадецът на праскови”, подари ни забранената любов на своята героиня и своята собствена – също толкова обречена, истинска и вечна. Да, любовта, която избухва между Невена и сръбския актьор Раде Маркович винаги ще съпровожда Коканова в спомените за нея като една от великите световни любови. Тия, най-големите, и затова – невъзможните. Любов в седем години тайности и откраднати мигове и 40 години в писма. Раде Маркович се развежда веднага след снимките на „Крадецът на праскови”, Коканова остава вярна на дълга си.
Ирина в “Тютюн”
До края на живота си носи тази любов и продължава да снима филм след филм. Първите дами обикновено плащат високи цени с личния си живот. На 22 юли 1979 г. съпругът на Невена, режисьорът Любомир Шарланджиев, напуска този свят. 15 години, след като тя е срещнала Раде, когото ще обича до края на живота си през 2000 г.
Тинка в “Момчето и отива”
Тя си отиде тихо, приела кръста и рака си с достойнството, което винаги е й е било присъщо. Вродено. Достойнството е като таланта – или се раждаш с него, или… При Невена „или” нямаше. Тя беше винаги категорична.
Ето нейни размисли, които доказват чистата й достойна личност:
„Мразя да говоря за моите трудности. Срамота е да приказвам за тях, когато обичта на толкова хора ме придружава от първото кокиче до последните хризантеми.”
„Любовта има толкова много лица! Можеш да я откриеш навсякъде, ако очите на душата ти са отворени… Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен.”
„Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява!”
„Да напиша книга за живота си? Не. Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници), върху които искам да пиша? Това ли е причината… не знам и аз. Или действително аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси… От къде на къде? Това е моят си живот.”
„Разочарованието винаги идва от човека, към когото храня особено доверие.”
„Такава е структурата на моето съзнание. Аз съм доверчива, но не в глупашкия смисъл, а в моралния. Мисля, че след като аз се отнасям доверчиво към ближния си, трябва да има отговорност. Когато има разминаване, го преживявам тежко. Боледувам. И като го изболедувам, този човек вече го няма за мен. Изчезва. Това е нещо като смърт.”
„Аз съм артистка, животът е моето хоби.”
AFISH.BG
