Октав Мирбо живее в богато на събития за историята на Франция време. Mонархии се сменят с републики, бушуват войни и революции, раждат се, укрепват, западат нови политически движения и теории, провъзгласяват се литературни и естетически манифести, в които той темпераментно, страстно и влиятелно участва.
Мирбо е избран за член на Академията Гонкур, състояща се само от 10 представителя. В същото време, подобно на много талантливи хора, той се оказа неудобен за властниците на деня.
Мирбо скандализира и пуританите, и лицемерите с откровеното изобразяване на необуздани страсти. Перото му е безмилостно. Описва тъмните страни на реалността така, че тя била и привлекателна, и плашеща с безграничната си жестокост. Най-лесно е такъв писател да не бъде издаван.
Октав Мирбо е роден на 16 февруари 1848 г. в Тревере (департамент Калвадос). Всички предшественици на писателя в рода му, с изключение на баща му, били нотариуси или юристи.
Баща му, Ладис лас Франсоа, имал медицинско образование, но започнал да се занимава с политическа дейност и изоставя медицина. Дълго време се радва на уважение, става заместник-кмет на град Ремалар, а през 1871 г. получава званието окръжен съветник.
Семейството му било религиозно, с консервативни възгледи, поради което изпращат сина си в йезуитско училище. Октав учи в колежа Св. Франциск-Ксавиер във Ван. Строгият католически морал, затворническата атмосфера на пансиона потискат и пречупват личността на учениците.
В автобиографичния си роман “Себастиен Рок” писателят разказва за незарасналата душевна рана, нанесена му по време на ученическите години.
Октав учи лошо и без желание. След като завършва училище, почти веднага заминава за Париж и започва да търси своя път в живота. Три години учи в Юридическия факултет на Парижкия университет, но зарязва учението по време на Френско-пруската война и влиза в Националната гвардия. През декември 1870 г. младият лейтенант е ранен и започват неговите странствания из болниците (военните и болнични впечатления по-късно са били включени в книгата му “Голгота”).
След като напуска армията Мирбо прави опити в журналистиката – първо като художествен и театрален критик. Прави и първите си познанства в литературните и художествени кръгове на Париж – с Мопасан, Зола, Барбе Д’Оревили, Моне, Писаро, Роден, Фелисиен Ропс и др. Получава известност като журналист и започва да пише статии на политически теми. Не веднъж в живота си той започна и захвърля, без да доведе до край, опитите си да „хване“ късмета на Парижката фондова борса. Неуспешно се занимава и с административна работа. Политическите му възгледи се менят: монархист, след това радикал, а след 1885 г. Мирбо трайно се сближава с анархистите.
Когато се влюбва, Мирбо къса със семейството и средата си. Той обиква жена, която за благопристойните буржоа била неподходяща – вариететната актриса Алис Рение. Бъдещата му съпруга имала литературни амбиции и написала два успешни романа – “Мадмоазел Пом“ и “Семейство Кармет“.
Октав Мирбо сменя званието журналист с по-престижното – писател.
През 1886 г. излиза автобиографичният му роман “Голгота”, който веднага става бестселър. Само през 1887 г. книгата има повече от дузина издания и донася на автора си голяма слава.
След публикуването на “Голгота” Мирбо работи върху романа “Абат Жюл”, който завършва за по-малко от година. Славата му расте и той влиза в най-високите литературни кръгове. През 1890 г. Мирбо публикува “Себастиан Рок” – третия си роман, автобиографичен, и … замлъква за дълго.
Следващия си роман той пише трудно – книгата излиза почти десет години по-късно, работи над нея дълго, като продължително обмисля идеята си.
“Градината на мъките” е необичаен роман като съдържание, това, за което се говори в него напомня ужасен нощен кошмар. Ярките фантасмагорични картини по-късно разпалват въображението на Кафка. Заключителен тласък за завършване на романа става известното дело Драйфус. Октав Мирбо е един от активните защитници на невинно осъдения капитан. Той подписва писмото в защита на Драйфус, присъства на всички заседания на съда, пише в пресата, посещава в затвора полковник Пикар и Емил Зола в изгнанието. Пътува из цяла Франция, говори на митинги, без страх от агресивно настроената тълпа. В Тулуза го свалят от трибунате и жестоко го пребиват. Полицията завежда секретно досие на писателя (към момента на смъртта му в това досие са натрупани повече от 180 “уличаващи документи”). Защитата на Драйфус става за него кауза на честния човек.
В “Градината на мъките” Мирбо стига до извода, че убийството е един от фундаменталните принципи на държавата и човешкото общество. Обществото е организирано така, че насърчава инстинктите, освобождава низките чувства, провокира жестокост и убийства. Освобождаването на истинската същност, скрита под традиционното благоприличие е изведено в образа на главната героиня на романа Клара. На Запад тя е невинно младо момиче. Отведена от съдбата на изток, тя се преобразява. Тук се освобождава нейната истинска садистична същност, тя се наслаждава и опива от жестокостта, от съзерцанието на нечовешко страдание, изтезания и болезнени екзекуции.
Мирбо е еднакво разочарован и от западните демокрации, и от източния деспотизъм и приема анархизма като по-малкото зло.
Година след “Градината на мъките”, през 1900 г., Октав Мирбо публикува нов роман – “Дневникът на една камериерка”. Тази книга става най-популярното негово произведение, благодарение на две талантливи екранизации, направени от Жан Реноар и Луис Бунюел. Формата й на личен дневник позволява на автора да пише с пределна откровеност.
Последният завършен роман на Мирбо е “Динго” (1913 г.) – драматична и поетична история за живота на едно куче. Романът е високо оценен от критиците за литературните си достойнства. Това е едно от най-добрите произведения от голямото творческо наследство на писателя.
Съдбата решава Октав Мирбо да почине в деня на раждането си – на 16-ти февруари – през 1917 в Париж, в разгара на Първата световна война. Редица негови произведения (разкази, есета, писма) са публикувани посмъртно.
Предлагаме ви откъс от “Градината на мъките”:
„С ясно душевно спокойствие, като да ставаше дума за качеството на цигарата, която той пушеше, членът на академията на нравствените и политически науки каза:
– Честна дума! Убеден съм, че убийството представлява една от най-главните грижи на човечеството и че всичките наши действия произтичат от него…
Очакваше се да развие цяла теория, но той млъкна.
– Това е явно! – произнесе ученият дарвинист. – Вие казвате, скъпи, една от вечните истини, които откриваше всеки ден легендарният De La Palisse… Защото убийството е основа на нашите обществени учреждения и, следователно, крайъгълна необходимост на нашия цивилизован живот. Ако нямаше убийства, не би имало и никакви правителства, предвид този чуден факт, че престъплението изобщо и убийството в частност са не само тяхно оправдание, но и тяхно единствено право на съществуване. Ние бихме живели тогава в пълна анархия, което не можем да си представим. По такъв начин, вместо да се опитваме да унищожим убийството, не е ли по-целесъобразно да го култивираме – да го култивираме разумно и настойчиво. И, според мен, законите са най-добро средство за това.
Като чу някакво възклицание, ученият попита:
– Нима не се намираме в общество от хора, които се разбират един друг? Нима не можем да говорим без лицемерие?
– Моля ви се! – помоли домакинът. – Нека се възползваме от този единствен случай да изкажем съкровените си мисли, защото както аз, в моите книги, така и вие – във вашите лекции – поднасяме на обществото само лъжи.
Ученият още по-здраво се намести на креслото, опъна уморените си крака, протегна назад глава, отпусна ръце и, предавайки се на удоволствието от храносмилането, изпусна из устата си кълбо дим.
– Освен това – продължи той – убийството напълно удовлетворително се култивира само по себе си. Собствено казано, то не се явява резултат на тая или оная страст, или пък на патологичната форма на израждането. То ни е присъщ жизнен инстинкт… присъщ на всички организирани същества, който господствува над тях като половия инстинкт. Обикновено тия инстинкти се комбинират помежду си, сливат се в едно и образуват, тъй да се каже, един и същ инстинкт, та не може да се узнае кой от тях ни подбужда да даваме живот, кой – да го отнемаме; кой е убийството и кой любовта. Аз чух веднъж нещо като изповед на един знаменит убиец на жени, който не ги отвличал, но ги насилвал. Спортът му се състоял в това, че сладострастният момент на насладата му съвпадал с предсмъртните гърчове на жените. „В тия минути, признаваше той, аз се чувствувах като Бог в момента на миросъзданието.“
– А! – извика знаменитият писател. – Ако вие ще ни посочвате за пример професионални убийци.
Ученият възрази меко:
– Но ние всички в по-голяма или в по-малка степен сме убийци. Вярвам, всички ние мислено сме преживели по-слабо аналогични чувства. Чудовищната нужда да се убива се обуздава, смекчава се от нейната жестокост, нея намират за позволен изход: в индустрията, в колониалната политика, във войната, в лова, в антисемитизма. Защото опасно е да й се предаваш без мяра, вън от закона, понеже нравственото удовлетворение, което произтича от нея, в края на краищата не заслужава баналното следствие на такъв акт – затвор… стълкновение със съдиите, което е всякога уморително и без никакъв научен интерес и… накрая – гилотина.
– Вие преувеличавате – прекъсна го академикът. – Извършването на убийство е опасно само за убийците, които не притежават чувство на изящност и ум; за зверовете, които действат под влиянието на животинския импулс, лишени от всяка сложна психика. Умният и разсъдлив човек може с невъзмутимо спокойствие да извърши всякакви убийства. Тънкостта на неговите замисли ще вземе връх над рутинните полицейски търсения и – нека се съгласим с това – над нищетата на съдебното разбирателство, което толкова се превъзнася от съдебните следователи. И в това, както и във всичко, малките плащат за големите… Вие ще се съгласите, драги, че количеството престъпления, които остават неразкрити…
– И търпими…
– И търпими… това исках да кажа аз… Вие ще се съгласите, че тяхното количество надминава хиляди пъти количеството на откритите и наказаните престъпления, за които вестниците дрънкат с такова странно многословие и с отвратително отсъствие на философско разбиране… Ако вие се съгласите с това, то признайте, че стражарите съвсем не са страшни за избраниците на убийството“.
AFISH.BG
