*
КОГАТО нощем всред безкрая
извие звездния керван,
обичам смътно да гадая
и да бленувам своя блян:
– Дали сама ще се заключи
душата в своята мечта,
да слуша скръбните съзвучия
на безначална чистота?
И тоя блясък, тая нежност
на вдъхновеното сърце,
дали ще гаснат в безнадеждност
или ще станат нов прицел
за влюбени стрели? – Не зная,
но щом заглъхне сетен звън,
обичам смътно да гадая
и да предричам своя сън.
© Николай Лилиев
AFISH.BG
