Обичам филмите с отворен край.
Въпросът да е на ръба на надписа.
И да избирам – да е зима в май
или да следвам на сезоните сценария.
Да не умирам като Фани Хорн
самоубийствено – с морфин и без илюзии,
отец Ередиа да бъде мой,
но в края да не му спестя куршумите.
Да го накажа с толкова любов,
че доброволната му самота да рухне,
да се взриви обетът му към Бог.
И после да си тръгна. Със илюзиите.
* * *
Мога сто пъти да те изпратя
и още хиляда да те посрещна,
черно – невярна да те очаквам
и пак да съм светло – безгрешна.
Мога да ти разплача жените.
Мога, но имам ли право?!
Ти си си техен завинаги.
По навик, по кръст, по- отдавна.
Мога сто пъти да те изпратя,
но още хиляда ще се завръщаш.
Аз съм проклетата рана,
с която пораснал осъмваш.
НЕ СЪМ ВИ ДЛЪЖНА
Кой ви лъже, че трябва да ви обичам
със жените, халките и болките ви,
да съм ваша и вярна, но скришом,
да съм тайното цвете в затворите ви?
Да ме имате болно ревниви
затова, че след час ще се плисна
като морска вълна по скалите,
a пък вие ще сте пред телевизора.
Затова, че когато завия
зад удобния ъгъл на навика ви,
ще съм цветна и много красива,
а пък вие ще сте си по диваните.
Кой ви лъже, че мога да ви обичам
със жените, халките …ненужна
във сюжет за любов на повикване.
Всъщност мога, но не съм длъжна.
AFISH.BG
