“Очите ми плувнаха в сълзи. Скочих от бюрото и се втурнах към тоалетната, за да се скрия в някоя от кабинките. Изложбата на Хосе. Съвсем бях забравила за нея, а му бях обещала да отида. По дяволите, Крисчън беше прав: как ще отида?
Притиснах челото си с ръка. Защо не ми беше звънял Хосе? Всъщност защо никой не ми беше звънял? Бях толкова разсеяна, че дори не бях забелязала, че мобилният ми мълчи.
По дяволите! Каква глупачка! Разговорите все още бяха пренасочени към блакберито. Мама му стара! Всичките обаждания бяха отивали при Крисчън, освен ако не беше изхвърлил блакберито. Как беше намерил имейл адреса ми?
Той знаеше кой размер обувки нося, така че един имейл адрес едва ли го бе затруднил особено.
Щях ли да мога отново да се видя с него? Щях ли да понеса срещата? Исках ли да го видя отново? Затворих очи, отпуснах глава назад и усетих как ме пронизват мъката и копнежът. Естествено, че исках.
Може би… просто се колебаех дали да не му кажа, че съм си променила мнението… Не, не, не и не. Не можех да бъда с човек, на когото му доставя удоволствие да ми причинява болка, с човек, който не може да ме обича.
Мъчителни спомени пробягваха в главата ми – държим се за ръце, целуваме се, ваната, нежността му, чувството му за хумор, тъмният му замислен сексапилен поглед. Бяха минали пет дни, цели пет дена на агония, които ми се сториха като цяла вечност. Вечер заспивах разплакана и ми се искаше да не си бях тръгвала, искаше ми се той да е различен, да сме заедно. Колко ли още щеше да продължи това омразно чувство? Намирах се в ада.
Опитах се да се овладея. Той ми липсваше. Наистина много ми липсваше… Обичах го. Всичко беше съвсем просто.”
© Превод от английски: Цветана Генчева
Кадър от филма “50 нюанса по-тъмно”
AFISH.BG