НАШЕНСКИЯТ ВЯТЪР
Вятърът, що грабна и захвърли
шапката ми в белия площад
и ме прати да я гоня дълго…
Вятърът на родния ми град!
Някога в Чинтуловите песни
бурно, страховито е ечал
и навред по Българско разнесъл
робската печал.
Днес сърдито, остро ме изгледа,
явно, недоволен нещо бе.
Дървесата до земята сведе
и заби в далечното небе.
Както над челата ни изгрява
всеки ден със своя светлина,
трябва също да се проветрява
ежедневно нашта свобода.
Вятърът, що грабна и захвърли
шапката ми в белия площад.
Как желая лудо да прегърна
вятъра на моя роден град.
Радой Ралин с Борис Димовски
ЗАВРЪЩАНЕ
Ти се връщаш сломен и стареещ
след години пак в родния град.
Продължава ли той да живее
от предишната вяра съгрят?
Пак дали той красиво загасва
оня залез зад синия рид,
притаил във рубинена ласка
на града възрожденския вид?
Пак дали са тъй тесни и криви
всички улици с бял калдъръм,
за да могат така да отбиват
на каруците тежкия ритъм?
Пак дали в тези къщи старинни,
увенчани от тежки асми,
има тъжни, добри домакини
и свенливи работни моми?
И за теб ли стои запазен
един дом със старинен уют?
Наемателят нов ли погази
на бащите красивия труд?
С твойте близки отдавна си скъсал.
По-добре се не срещай със тях!
Ще почувстваш фалшиво гласа си
и на спомена бързия крах.
И защо ще се връщаш тогава?
Пъден бил ли си? Кой ти е крив?
И сърцето така заболява,
че от болката ставаш щастлив.
С Блага Димитрова след закуската с Франсоа Митеран, 1989
МЪЛЧАНИЕ
Ти, момиче, стоиш до прозореца
в третокласното старо купе.
Никой нищо край теб не говори.
Свири влакът със звук притъпен.
Равнината отвънка приижда
безнадеждно обхваната в лед.
Ти всред нея отчетливо виждаш
силуета на своя съсед.
Кой е той?… За къде ли отива?
И защо е така мълчалив?
Обърни се и виж предпазливо:
Той е млад. Той е даже красив.
Тези погледи кратки, бездънни
ти подсказват за южната страна
и за морското изгарящо слънце.
Но нали там е също война?
Ако ти се усмихнеш неволно,
ако само му кимнеш с глава,
това старо купе меланхолно
ще се стопли от нежни слова.
Вън се мръква. И светва в купето.
Силуетът му с твоя се сля.
Вие двамата мълчахте, додето
той си слезна. А теб заболя…
Влакът свирна. Мълчанието страшно
като смърт повсеместна цари,
по-жестоко от бой ръкопашен…
Пищи влакът. И няма искри.
Паметникът на Радой Ралин в София, дело на Георги Чапкънов
© Радой Ралин,
„Непознати улици”
AFISH.BG
