В памет на Любомир Левчев (27 април 1935 – 25 септември 2019)
Любомир Спиридонов Левчев е роден на 29.04.1935 г. в гр. Троян. Завършва гимназия в София (1953) и библиотекознание в СУ “Кл. Охридски” (1957). Работи като литературен редактор в Радио София и като главен редактор на в. “Литературен фронт” (1970-72). Председател е на СБП от 1979 до 1988 г. Народен представител в VІ, VІІ, VІІІ Народно събрание.
Близо 60 книги на Любомир Левчев са преведени в 36 страни на английски, арабски, гръцки, испански, италиански, немски, полски, португалски, румънски, руски, турски, украински, унгарски, френски, хинди, шведски и др.
Носител на Златен медал за поезия на Френската академия и звание “Рицар на поезията”; Медал на Асоциацията на венецуелските писатели; Награди “Мате Залка” и “Борис Полевой” – Русия; Голямата награда на института “Ал. Пушкин” и на Сорбоната, Париж; Световна награда за мистична поезия “Фернандо Риело”); “Златен венец” на Стружките вечери на поезията, Международната награда “Уилям Мередит” , Почетен гражданин на София, носител на националните награди: “Н. Вапцаров”, “П. Пенев”, “Д. Дебелянов”, “Хр. Г. Данов”, орден “Стара планина” – Първа степен.
Левчев е доктор хонорис кауза на УниБИТ и на Бургаския свободен университет; Фелоу на Йейлския университет (САЩ). Действителен член на Европейската академия за изкуство, наука и култура – Париж. Основател на Европейската академия за поезия – Люксембург. Член на Международната къща на поезията – Брюксел, и на Международния литературен фонд – Москва.
ОТГОВОР ПРЕЗ РАМО
Удержи меня, мое презренье,
я всегда отмечен был тобой.
Сергей Есенин
Заети да се пазим от другари,
забравяме, че има врагове.
А те си спомнят!… Има сметки стари,
натрупани от остри векове.
Когато времето е за куршуми,
те имат странна слабост към челата.
Сега, когато се убива с думи,
те търсят светлинката на душата ти…
И си уцелен пак. И горд си даже,
ако е мъжки гибелния знак.
Но ти защо реши да ме накажеш,
о, Господи, с такъв безславен враг?!
Дедите ни воюваха с титани
в занданите и в гордите гори.
С проклятие велико увенчани
бяха предателите им дори.
Онез, които тихо и без ропот
оставиха Паисия сред път.
Онез, които тайната на Ботев
успяха в гроба си да отнесат.
Онез, които викаха: “Бездарник!”
на Вазов под високия балкон.
И Смирненски, и Гео, и Вапцаров
погубиха по същия закон.
Те бяха изверги, те бяха страшни
деца и властници на своя ден…
О, Господи, защо сега изпращаш
един нещастник книжен срещу мен?!
Но зная, всъщност ти не си го пратил.
Изпращат го страхливците, които
зад фразите и позите на святост
остават скрити… И остават сити.
А той посяга смел, пъпчиво искрен,
с отровата наемна лудо горд –
безкласов, и безполов, и безсмислен…
Каквото да му сториш, е позор.
Не съм видял природата да дава
отрова на достойни същества.
Орли отровни няма, нито славеи…
Пълзи отровата в сардинската трева.
Ела, момче, със своя луд подарък.
Налей отрова. Аз ще я изпия.
А ти кажи на свойте господари,
че сме безсмъртни ние.
© Любомир Левчев
AFISH.BG
