МАРИЯ
Дъщеря ми порасна за едно денонощие само.
Със сърце я изпратих, а сърцето ѝ някой прегази.
Аз съм същата рана, но съм тъжно и сигурно рамо.
Затова я прегръщам, без да мога да я опазя…
Тя е толкова силна и е толкова слаба в гнева си.
И така се разказва на облаци разни случайни,
че в каданс се завръщат мойте години невръстни,
но животът остава и за двете ни същата тайна…
Няма как да я уча да обича в умерени дози.
Нямам честни очи, които да казват: Не бива!
Дъщеря ми прелита на Пегас през проклетата проза.
И е цялата дух – русокоса докрай съпротива.
Тези дълги коси за вятъра неоткрити.
Той ще вие навсякъде, ала точно във тях ще се кротне.
Аз съм само прегръдка. Аз съм нейният тъжен родител.
Да не бъде детето ми в свойта важна тъга сиротно.
Боже, колко е хубаво и колко е страшно името ѝ –
мойта първа вина, с която съм я белязала:
да върви през смъртта и да бъде онази Мария,
която себе си ще погуби, но любовта – ще опази…
© Камелия Кондова
AFISH.BG
