“Евелин знаеше твърде малко за любовта. Не вярваше в съществуването на подобно чувство, въпреки че така много се говореше за него. Четеше във вестниците за престъпления, извършени от любов, знаеше, че мъжът й съдеше хора, извършили убийство от любов. Книги, драми, опери — всичко бе наситено с любов. За нея любовта беше чисто и просто въображение. Не се съмняваше, че обича мъжа си и че той също я обича, но помежду им нямаше онези страстни преживявания, за които четеше или слушаше винаги когато става дума за любов. Понякога, наблюдавайки приятелките си, сълзите им и сцените на страдание, й се струваше, че всички играят игра, на която в никакъв случай не трябваше да гледа на сериозно, защото според нея залозите имаха единствено стойността на жетони за игра. Така мислеше до запознанството с Франк Дейвис. Всичко, което до този момент приемаше за измислица, се превърна в реалност.
— Колко време ще останете в Берлин?
— Шест дни. Може и седмица.
Една седмица. Новородена любов, появила се на бял свят със собствената си смъртна присъда. Седмица любов на Южното море можеше да бъде вечност, но седмица любов в Берлин — с познати, тенис, коктейли, бридж, празни приказки в клуба, такива дни отлитаха, превръщаха се в пустота, в ненаситно желание да останеш насаме, за да изкажеш всичко, да го почувстваш, те причиняваха болка. Целувка в такси, отронена по телефона дума, танц — единствено това облекчаваше живота на Евелин. Но най-силното й желание беше изключено. Да можеше поне веднъж, един-единствен път да заспи на рамото на Франк вместо на рамото на Курт, поне веднъж…”
© Превод от немски: Илина Иванова
AFISH.BG
