***
Ти ще бъдеш Алечка Палечка.
Аз безстрашен – ще бъда Принца.
Облечи си роклята алена.
А и грим си сложи – по принцип.
Нека другите да ни говорят
По добре да ни дъвчат в устата си
Нека люто край нас да спорят.
Нежели,
да ни тъпчат в краката ..
Нека мислят, че сме издухани
Попреминали. Остарели.
Нека отново да хукнем
в нашите бивши недели.
Нека пак да го изиграем..
/Малко руж ,че си нещо бледа/
Както ние със теб си знаем…
Като филм на широка бленда
ТЪКА -ТЪК..
Кварталчето на нашето пътуване
потъваше в небесния покров.
Миришеше на залез, на сбогуване.
И може би на някаква любов.
Солените ти пръсти по прозорците
изрязаха голямо ай ла вю…
Съзнателно пoглъщахме на порции
останките от бившето ревю.
Не беше вече роклята ти гладена…
И панталона ми – направо зле.
Аз исках първо ти да се обадиш.
Ала без думи ти ми каза – не.
И тръгна възкресената история
по оня засекретен телефон.
Излишно е сега със теб да спорим
кой даде за събитията тон.
И като всяка поднебесна сага
се завъртяха пак нещата в кръг..
На кончето не му достига тяга.
Подковите му чаткат … тъка – тък.
***
Такова слънце и звезди такива…
И всички искат да са само първи.
А той захвърлен времето убива
в куплети от които капят кърви.
Не иска да участва в надпревари.
Един щурец със никого не спори.
Скрибуца просто песните си стари
и пред финала винаги е втори.
А всъщност пред финала е последен
и е прозрял във своята несрета,
че там от камъка съдбата гледа
с две цифри слепи помежду тирето
ДЪЖД
Сълзи дъжда. По клоните се сцежда
Блестяща нишка в този хладен март.
Но сребърна е тя, тя е надежда,
че пролетта заема нисък старт.
Тя ще избухне в мокрите бадеми,
по фотевски ще заискри
във вишните ..Във бели диадеми.
В пчели и хора… всичко ще взриви.
Сега се спуска с капките познати.
Неенергично. Кротко. Като плач.
И уж невинно плъзва към земята –
на зимата … най-финия палач.
Пламен Панчев
AFISH.BG
