СТАРАТА ЛЮБОВ
Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?
За старата любов — докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.
Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.
Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.
Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой.
за миналите дни.
За старата любов — докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
“Робърт Бърнс”, худ. Александър Нейсмит
В ЦЪФНАЛАТА РЪЖ
Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.
Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж.
Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,
то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?
ФИНДЛИ
— Кой хлопа в този късен час?
— Аз хлопам — каза Финдли.
— Върви си! Всички спят у нас!
— Не всички! — каза Финдли.
— Не зная как си се решил…
— Реших се — каза Финдли.
— Ти май си нещо наумил.
— Май нещо — каза Финдли.
— При тебе ако дойда вън…
— Ела де! — каза Финдли.
— Нощта ще минеме без сън.
— Ще минем! — каза Финдли.
— При мен да дойдеш, току-виж…
— Да дойда? — каза Финдли.
— До утре ти ще престоиш.
— До утре! — каза Финдли.
— Веднъж да минеш моя праг…
— Да мина! — каза Финдли.
— И утре, знам, ще тропаш пак.
— Ще тропам! — каза Финдли.
— Ще ти отворя, ала чуй…
— Отваряй!… — каза Финдли.
— Ни дума някому за туй.
— Ни дума! — каза Финдли.
Статуя на Бърнс в родната му къща.музей в Шотлания
ДЕВОЙКАТА, КОЯТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО
По пътя ме застигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.
За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.
Дълбоко й благодарих,
учтиво преклоних чело —
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло.
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и „лека нощ“ ми пожела.
Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.
С възглавницата във ръка
се върна тя при мен завчас.
Със таз възглавница — така
я взех в прегръдките си аз.
Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
„О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.“
Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.
Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.
Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
„О, ти, опропасти ме ти“ —
ми каза моята любов
Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: „Тия две ръце
ще ми постилат отсега.“
Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама по хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.
Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.
© Робърт Бърнс, „Песни и поеми”
© Превод от английски: Владимир Свинтила
AFISH.BG
