Това е кратка новела, в която се разказва за стар кубински рибар, наречен Сантяго, който след много усилия успява да улови гигантска риба. Но докато се прибере в пристанището, акулите изяждат рибата, както е привързана отвън към лодката. Прототипът на Сантяго е кубинският рибар Грегорио Фуентес, който доживява 104 години и умира през януари 2002 г.
Afish.bg подбра за своите читатели няколко откъса от гениалната новела на Хемингуей, която е сред най-четените книги в света.
“Всичко у него беше старо освен очите му, а те имаха същия цвят като морете и бяха бодри и още непобедени.
Той вече не сънуваше бури, нито жени, нито забележителни случки, големи риби, побоища или борби, нито пък жена си. Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете. Те си играеха като млади котки в здрача и той ги обичаше, както обичаше момчето. Него той никога не сънуваше.
Той винаги мислеше за морето в женски род. La marv както го наричат хората на испански, когато го обичат. Случва се тези, които го обичат, да злословят за него, но тези думи винаги се казваха тъй, сякаш морето е жена. Някои от по-младите рибари — онези, които връзваха въжетата си на шамандури и притежаваха моторни лодки, купени, когато черният дроб на акулите струваше много пари — наричаха морето el mar, което е мъжки род. Те гледаха на него като на съперник или местност, или дори като на враг. Но старецът винаги мислеше за морето в женски род, като нещо, което щедро прави или отказва големи добрини; и ако морето беснееше и вършеше злини, то бе, защото не можеше да не ги върши. „Луната й действува, както действува на жената“ — си мислеше той.
После почна да му става жал за голямата риба, която бе уловил. „Тя е чудесна, особена риба и кой знае колко е стара — си мислеше той. — Досега никога не съм улавял толкова силна риба. Никоя друга риба не се е държала така особено. Може би е твърде умна, за да почне да скача. Ако скочи или пък ако се спусне лудо, спукана ми е работата. Възможно е много пъти вече да се е улавяла на въдица и да знае, че тъкмо така трябва да се бори. Тя не знае, че има насреща си само един човек, и то стар. Но каква е грамадна! Колко много пари ще изкарам, като я продам, стига месото й да е добро. Тя глътна стръвта като мъжка риба и тегли като мъжка риба, и не изпада в паника при борбата. Интересно е дали е намислила нещо, или просто е в същото отчаяно положение като мене?“
— Рибо — каза той тихо на глас, — ще остана с тебе, докато умра.
„И тя ще остане с мене, предполагам“ — си мислеше старецът и зачака да се развидели. Студено беше в тия часове преди зазоряване и той се притисна към дъските, за да се стопли. „Все ще издържа колкото нея“ — си помисли той. В ранния здрач обтегнатото въже се спускаше стръмно надолу към дълбините. Лодката се движеше равномерно и когато ръбът на слънцето се показа, лъчите му огряха дясното рамо на стареца.
„Не ги разбирам тия работи — си мислеше той. — Но добре е, че не е необходимо да се опитваме да убиваме слънцето или луната, или звездите. Достатъчно е да живеем от морето и да убиваме истинските си братя.“
„Не разбирам точно какво е грях и не съм напълно убеден, че има грях. Може би беше грехота да убия рибата. Навярно е грях, макар и да я убих, за да живея и да доставям храна на много хора. Но тогава всичко е грях. Не мисли за грехове. Много късно е да мисля за това, а има хора, на които плащат да мислят за грехове. Те да мислят за тия работи. Ти си се родил рибар, както рибата се е родила, за да бъде риба. Свети Петър бил рибар, както и бащата на великия ди Маджо.“
„Не трябва да мисля такива глупости — си каза той на ум. — Късметът е нещо, което идва в много образи и кой ли би могъл да го познае? Все пак бих си купил малко в един иди друг вид и бих платил, каквото ми поискат. Да можех само да видя сиянието на светлините — си помисли той. — Твърде много неща искам. Но сега желая точно това.“
Този следобед в „Терасата“ имаше туристи и една жена от групата погледна надолу във водата между празните бирени кутии и умрелите „баракудас“ и видя един огромен, дълъг, бял гръбнак с грамадна опашка, която проливът повдигаше и люлееше, докато източният вятър надигаше големи вълни извън пристанището.
— Какво е това? — попита тя келнера и посочи дългия гръбнак на грамадната риба, превърнала се в смет, която отливът щеше да отнесе в океана.
— Tiburon — каза келнерът, — акула. — Той искаше да обясни какво се бе случило.
— Аз не знаех, че акулите имат такива красиви, просто изваяни опашки.
— И аз не знаех — отговори господинът, който я придружаваше.
Нагоре по пътя, в колибата, старецът пак спеше. Той още спеше, легнал по очи, и момчето седеше до него и го гледаше. Старецът сънуваше лъвовете.”
©Превел от английски: Димитри Иванов
AFISH.BG