РАВНОДУШНИТЕ
Над мене черна подлост се стовари,
споходиха ме много страхове:
изгубих здраве, губя и другари
и си печеля още врагове.
Но чужда ми е сляпата покорност,
позорната ви смешна слепота.
Поемам своя дял и отговорност,
за грешките си ще се разплатя.
Стоите вие неми, безучастни,
когато тук зашета подлостта,
а щом настанат часове опасни,
подобно жаби дирите калта.
Бъдете вие кротки, равнодушни,
затваряйте пред фактите очи.
Бъдете като древен роб послушни,
страхът ви глупав да не проличи.
Над вас ни стълб, ни скеле ще се срути,
ни върху ужасените лица
донякога висял е страшно клупа
и плакали са внуци и деца.
Затуй спокойно ви минават дните:
без порив, без омраза, без любов,
през въздуха със възгласи наситен
до вас не стига сякаш ничий зов.
Живейте си! С доволство и съблазни
насищайте нетрайната си плът:
годините ви ще отминат празни,
че празен бил е земният ви път.
Далчев, Муротов и Радой Ралин
СЪДБА
Годините нямат пощада
и аз все по-бързо старея:
очите си с преводи вадя,
затворен сред книги живея.
Тълкувам вълнения чужди
над белия лист от зори,
отгатвам тревоги и нужди,
разплитам словесни игри.
Ни слава, ни почести гоня.
Доволен за малката хапка,
изстисквам се, както лимона
готвачът изстисква до капка.
Изглежда осъден съм тука
от някакъв жребий горчив
на други да давам сполука,
а сам да не бъда щастлив!
Прозорци за други отворил,
угасвам, слепея полека,
та всичко, което съм сторил,
да носи очи на човека.
Алексъндър Муратов и Атанас Далчев, най-добрият творчески тандем в превода
ОТМОРА
Напада ме умора насъбрана,
грози ме разрив и обсажда рак.
Макар че побелял ми е перчана,
не се предавам, не подгъвам крак.
Къде ги хълмовете полегати,
благуните и пашите на Вит,
та в люлката дълбока на тревата
да дремна, само със небе покрит?
Щурчета щури – не часовник ръчен –
да цъкат и отмерват моя ден,
и гукане на гълъб неотлъчен
от жегата в листака притаен.
Веднага слънцето да ме намира
в белизмата със голи колена,
де хлад на сини бранища извира
и хлопатари дирят си съня.
Един благун зелени гъсти чорли
заплита в облаците с две ръце
и на скорците веселия орляк
потрепва до последното перце.
Ще хвърля от гърба си всяко бреме,
от градски грижи и от градски прах,
и витската земя ще ме приеме
като загубен от талига блях.
Една глогина сянка ще ми пази,
ще ме пои на родна пръст дъхът:
досам скорци, далече от омрази,
най-сладък и целебен е сънят.
От труд не бягам, а от празна врява,
от скърцане на зъби и писци:
не искам никого да злепоставя,
че ги заменям с песен на скорци.
С Блага Димитрова и Радой Ралин
© Александър Муратов
AFISH.BG
