Малко опери от XIX век могат да се сравнят с тази: светът на музиката би била непълен без “Кармен”, а за Бизе би било достатъчно просто да напише тази опера, за да се превърне в Бизе.
Но не така мислели зрителите в “Опера Комик”, когато през 1875 г. посрещат премиерата на операта с голямо безразличие и дори възмущение, особено най-силните сцени и реалистичното изпълнение на Maри-Селестин Гали-Мери, изпълнителка на главната роля (впоследствие допринесла за утвърждаване на шедьовъра на Бизе на сцената).
По време на премиерата в залата присъствали Гуно, Тома и Масне, които похвалили автора само от учтивост. Либретото, в което композиторът прави промени няколко пъти, е на двама майстори в лекия жанр – Алеви (братовчед на съпругата на Бизе) и Меляк, който първо забавлявал публиката в сътрудничество с Офенбах, а след това самостоятелно, създавайки комедии, които били високо оценявани. Те взимат сюжета от новелата на Мериме (по предложение на Бизе) и трябвало да поработят, за да бъде приет в “Опера Комик”, където една любовна история с кървав край на простонароден фон, причинявала значително объркване. Този театър, който се стараел винаги да не е традиционен, бил посещаван от добронамерената буржоазия, която използвала спектаклите, за да организира брачните дела на децата си. Разнообразните персонажи, които въвежда в новелата си Мериме – цигани, крадци, контрабандисти, работници от цигарената фабрика, жени с леко поведение и бикоборци – не отговарят на добрите нрави. Либретистите успели да създадат истински испански колорит, те отделят няколко ярки образа, поставяйки ги в изискани хорове и танци и добавили към тази твърде тъмна компания невинен и чист персонаж – младата Микаела, която, макар и да остава на прага на действието, позволява да се създадат ред трогателни музикални страници.
Фридрих Ницше
Музиката въплатила идеята на либретистите с точно чувство за мярка; това е музика съчетаваща чувствителността и силния аромат на испанския фолклор, отчасти истинския и отчасти съчинен и трябвало да достави наслада дори и на враждебния вкус.
Но това не се случва. Въпреки провала, в годината на премиерата “Кармен” има четиридесет и пет представления. Това бил истински рекорд, за който със сигурност са допринесли любопитството, желанието да се види един “скандален” спектакъл.
Първите признаци на одобрение на операта се появяват след виенските представленията през октомври на същата година (разговорните диалози били заменени с речитативи), привлекли вниманието и получили одобрението на такива майсторите като Брамс и Вагнер. Чайковски гледа “Кармен” в Париж не веднъж през 1876 и пише такива възторжени думи в едно от писмата си през 1880 г. до фон Мек: “… Аз не знам в музиката нищо, което да има по-голямо право да представлява елемента, който аз наричам хубавичък, Le Joli … Пикантните хармонии, съвършено новите звукови комбинации са много, но всичко това не е изключителна цел. Bizet е художник, който отдава почит на века и съвременността, но съгрята от истинско вдъхновение. И какъв прекрасен сюжет на операта! Не мога без сълзи да свиря последната сцена“.
Бизе твърде добре изобразил страстта разгоряла се и бушуваща в душата на красавицата, някак опорочена от собствената й красота. За това през 1888 г. в първите глави на книгата “Случаят Вагнер”, пише Фридрих Ницше, след като двадесет пъти слуша “Кармен”, за първи път през 1881 г. в Генуа, когато съдбата на операта вече е решена. Ницше предава своите впечатления от “Кармен” така: “Тя се приближава, изящна, страстна, кокетна … В нейната безметежност има нещо африканско … страстта й е кратка, неочаквана, трескава … Това е любов – fatum, съдба, безсрамна, невинна, жестока”.
Фридрих Ницше
Трагедията се случва на фона на коридата, посред бял ден, където смъртта някъде се е скрила. Пеенето на героинята – екзотично, необичайно, непринудено, като разказ за дълго пътуване, се съчетава с най-чистите и възторжени хорови страници, които някога са били написани. След това в лицето на самодоволния зрител се хвърля предизвикателство, за първи път в европейската музика се раздава сигнал за тревога: нещо, което не се връзва с добрите маниери на примата.
Вокалната част на операта, страстна и импулсивна, не е лишена от изисканост. Често мелодиите, дълги и широки, замрели или много ритмични, извивайки се обгръщат образите със странно очарование, подобно на шала на Кармен, който тя спуска на лицето си, скривайки едното си око, а другото мята мълния в сърцето.
Но в операта има място не само за чувственост. Бизе поставя всичко на карта, в играта влиза най-дивото въображение. Такъв е финалният ансамбъл в механата, който се докосва до късния Росини и ще повлияе на комичния стил от края на XIX век, на “Фалстаф” на Верди. Бизе добавя хроматичната острота на тракането на токчета и кастанети и на висок глас започва освободен, неудържим химн. „Наистина твърде много красота. Всичко това е твърде съвършено“, пише Г. Маркези.
Операта „Кармен“ остава едно от най-големите постижения във френската музика от втората половина на XIX век.
AFISH.BG
