Художникът като че чуваше зад себе си как стъпките на съдбата се приближават към жертвите й. Хрумна му странна мисъл. Не бе ли той самият проявление на Съдбата и главен посредник в предстоящото злодеяние, предречено от него?
Уолтър продължаваше да стои безмълвен пред картината — излагаше й мислите си като пред собственото си сърце и се предаваше на магията на злото, което художникът бе загатнал в чертите му. Постепенно очите му се озариха и докато Елинор наблюдаваше засилващото се диво изражение върху лицето му, на нейното се изписа ужас. И когато най-накрая той се обърна към нея, и у двамата приликата с портретите бе пълна.
— Сполетя ни нашата участ — изрева Уолтър. — Умри! Извади нож, хвана я, докато тя се свличаше на пода и го заби в гърдите й. В движението, погледа и позата на всеки от тях художникът разпозна фигурите от своята скица. Картината, с всичките й страхотни краски, бе завършена.
— Спри, безумецо! — извика той сурово.
Придвижи се от вратата и се изправи между нещастните същества с чувството на власт да определя съдбата им, също както би могъл да промени сцената върху платното. Той стоеше като магьосник, движещ призраците, извикани от него самия.
— Какво? — прошепна Уолтър Лъдлоу, като свирепото му ожесточение внезапно премина в печал. — Нима съдбата осуетява собствената си повеля?
— Нещастнице! — продума художникът. — Нали те предупредих?
— Предупредихте ме — отвърна спокойно Елинор, а ужасът върху лицето й отстъпваше пред изместената от него тиха скръб. — Но … аз го обичах!
© Превод от английски: Весела Кацарова
AFISH.BG
