Брилянтен актьор, прекрасен човек, една от емблемите на Сатиричния театър. От тези, дето като си отидат, няма кой да ги замести. Не само на сцената. В живота, който ставаше по-хубав и по-лек от присъствието им в него. Бликащ извор бяха всички прояви на Никола Анастасов, все едно дали на екрана, на подиума или на страниците на своите книги. Бликащ хумор, фин и чист, нямащ нищо общо с дебелашките скечове, дето ни ги поднасят новите комици. Школа, от която тепърва ще се учат призваните за актьори. И дано си научат. Неизчерпаем извор имат, да гребат и да пият чистата вода на голямото изкуство.
Никола Анастасов издаде две свои книги приживе – едната с шопски хумор, другата автобиографична с нехумористичното заглавие „Ах, колко мъка!”. Но и в мъката – смехът му е незабравим.
Ето част от разказа за снимането на първия български цветен сериал „Нако, Дако и Цако”, разказ, който на моменти предизвиква повече смях от самата лента.
„Излязохме от Босфора и корабът ни вече съвсем се скапа. Като се върнахме, направо го нарязаха на парчета като железен материал за претопяване. Това пътуване беше последното му издихание, последният път в морската шир. Движеше се, меко казано, странно – върви, върви – и след една-две мили започва да се завърта около оста си. Това не ни дразнеше, хем виждахме и от едната, и от другата страна панорамата, която се разкрива. Лошото беше, че като снимаме, гласим специално осветлението, а като се завърти корабът, всичко се разваля и трябва да изчакаме да стигне пак до първоначалната си позиция, за да продължат снимките. А той се въртеше както си иска. Това внесе голям смут сред американските военни сили, които бяха там. Шести американски флот се заинтересува защо този кораб върви, после се върти около себе си и пак тръгва. А той просто беше повреден. Нашият капитан забравяше и да слага знаме на кораба. Разни американски самолети пикираха около нас. „Какво искат тези хора от нас?“, чудехме се. Викахме им, крещяхме им. Кой ще те слуша. Нощем изведнъж покрай нас до самия корпус на кораба се подаваше подводница, огромно нещо, изплува от дълбините, стои до кораба, водата да му се оттече, и след това пак се гмурка. Хората ни дават знак: „Покажете кои сте, за да знаем как да се държим с вас“. Капитанът се сети, вдигна знамето на България и продължихме. Не ни безпокоиха.”
© Никола Анастасов, „Истории с усмивки”, изд. „Слънце”, 2016
под редакцията на Ирина Канушева
AFISH.BG
