*
там, където никога не съм пътувал,с радост отвъд
всеки опит човешки, в очите ти тишина е:
и най-дребният твой жест обгръща ме някак
или не издържа на допир, така чуплива е близостта му
и с най-незначителен поглед лесно ще ме отвориш
макар като юмрук да съм запечатан,
разтваряш ме листче по листче както Пролет разтваря
(с умел, тайнствен допир) своята първа роза
ако пък желаеш да ме заключиш, аз и
моят свят ще се затворим изящно,внезапно,
както когато сърцето на това цвете усеща
снега дето внимателно пада навсякъде;
никое възприятие в този свят не ще надмине
мощта на ослепителната ти крехкост:тъканта й
ме омагьосва с багрите на своите държави,
осмисля смърт и вечност при всяко вдишване
(не зная кое в теб е дето така затваря
така отваря; само нещо в мен успява да схване
че гласът на очите ти по-ясно от розата проговаря)
никой, даже дъждът, няма толкова малки длани
*
може невинаги да е същото; затова запомни:
ако твоите устни любими допрат други усти
ако нежните силните твои пръсти изкусни
сграбчат друго сърце както моето в минали дни;
ако друго лице косата ти подслони
тишината, която познавам ако се е спуснала
или думи големи и тежки,случайно изпуснати
пред духа се възправят отчаяно,беззащитни на вид
ако стане така,казвам ти,ако стане така—
ти,обичана моя,дай ми мъничък знак;
ще отида при него,ще поема ръцете му влюбени,
Приеми цялото мое щастие,ще река.
Ще отвърна лице след това и ще чуя как
непосилно далеч пее птица в земите изгубени.
© Превод от английски: Манол Пейков
AFISH.BG
