И ако отново заговорим за самотата, става все по-ясно, че всъщност няма нищо, което човек е в състояние да избере или отхвърли. Ние сме самотни. Може да се заблуждаваме и да живеем, сякаш че не е така. Това е всичко. А колко по-добре е да признаем, че сме сами, та дори просто да започнем с това. Тогава, разбира се, ще се стъписаме; защото ще ни бъде отнето всичко, което нашите очи са свикнали да виждат, вече няма да има нищо Близко, а всичко Далечно ще бъде безкрайно далеч. Ако някой почти без подготовка бъде внезапно изведен от своята стая и покачен на върха на висока планина, ще почувства същото: безподобна несигурност, това принасяне в жертва на нещо безименно би го почти унищожило. Ще му се стори, че пропада и ще се почувства запокитен в пространството, раздробен на хиляди късчета: каква чудовищна лъжа трябва да измисли мозъкът му, за да обхване и проясни състоянието на сетивата си. Така за онзи, който остава самотен, ще се променят всички разстояния, всички мерки; от тези промени изведнъж ще произлязат много други, и тогава, както при онзи човек на планинския връх, ще възникнат необикновени илюзии и странни усещания, които сякаш ще надхвърлят всичко поносимо. Но е необходимо да преживеем и това. Трябва да приемем своето съществуване, докъдето то стига; в него може да се съдържа всичко, включително и невъобразимото. Всъщност това е единствената смелост, която се изисква от нас: да бъдем смели спрямо найстранното, най-чудноватото и най-необяснимото, което може да ни сполети. А че в този смисъл хората са се оказали страхливи, е нанесло на живота безкрайни щети; преживяванията, които хората наричат „явления“, целият така наречен „призрачен свят“, смъртта, всички тези толкова близки ни неща, поради всекидневната отбрана така са изтласкани от живота, че сетивата, с които можем да ги обхванем, са закърнели. Да не говорим за Бог. Но страхът от необяснимото не само е направил по-бедно съществуването на отделната личност, но и отношенията на човек с човек са станали ограничени, сякаш от реката на безкрайни възможности са били изхвърлени на пуст бряг, на който не вирее нищо. Защото не само леността е причината човешкото общуване да е така неизразимо скучно и все да се повтаря необновено; причината е страхът от някакво ново, необозримо преживяване, за което хората се усещат недорасли. Но само който е готов да посрещне всичко, който не изключва нищо, дори най-загадъчното, ще изживее отношението към някой друг като нещо живо и самият ще разкрие докрай собственото си съществуване. Защото ако мислим съществуването на отделния човек като по-широк или по-тесен дом, оказва се, че повечето хора познават само ъгълче от своя дом, местенце до прозореца, една линия, по която крачат напред-назад. Така те имат известна сигурност. И все пак онази опасна несигурност е много по-човешка…
© Превод от немски: Венцеслав Константинов
AFISH.BG
