*
Ние – несъпругите,ние – другите –
бракониерки
и закононарушителки,
и винаги виновни изкусителки
с дълги шлейфове
от клюки и ненависти…
За какво са ни бижута, тоалети?!..
Нас ни водят все по тъмните кьошета,
ние зъзнем под часовниците гарови
и на чакане безкрайно сме орисани…
Думи две, набързо писани,
краден час, нечакано пристигане…
Е, какво пък, стига ни!
„Слънце мое”, „празник” ни наричат.
И след дневното жестоко тичане
слагаме парфюм и руж на бузите,
свещи върху масата и тиха музика:
и сме целите любов, разбиране,
прошка и кураж…
Сами умираме.
В дълги нощи
и безкрайни празници,
на ръце като царици носени,
във снега на самотата боси…
Няма нужда да ни съжалявате!
Ние си избираме съдба такава!
© Станка Пенчева
AFISH.BG
