Отивам да те взема от театъра след репетицията. Същата сутрин съм получила интересно предложение: Сергей Юткевич, много известен, изтъкнат филмов режисьор ми предлага ролята на Лиза Мизинова — млада жена, в която Чехов е бил лудо влюбен и чийто трагичен живот е послужил за написването на “Чайка”. Колебая се малко, тъй като снимането на филма ще трае около година. Ти започваш да скачаш, да викаш, да ме умоляваш, аз ти повтарям, че всичко това е много сложно, но ти не отстъпваш: трябва да приема, така ще имаме време да се виждаме и най-вече, ще можеш да ме убедиш да ти стана жена. Тонът е почти шеговит, но аз чувствам такава нежност в думите ти, че на свой ред се поддавам на въодушевлението и ние си представяме бъдещето: аз ще извикам децата си, които са още малки, скъпата ми майка, която не е виждала Русия от петдесет години, да, ние ще се срещаме често като приятели и ти ще ми пееш новите си песни.
Ние и двамата не сме навършили тридесет години, аз съм разведена, ти си в развод; животът е пред нас. Припомням ти мило една единствена малка подробност, а именно, че не съм влюбена в теб. “Няма значение — казваш ти, — ще съумея да ти се харесам, ще видиш.” Тези радостни и естествени отношения продължават няколко дни, фестивалът е към края си, аз напускам Москва с договор в ръка, ще дойда пак за снимането на филма в началото на 1968 година.
* * *
Седмиците минават много бързо. Получавам едно писмо от Москва, което ме разнежва. Друг път, когато унесена в размисли, се питам какво става в сърцето ми и защо всичко ме отегчава, телефонът ме изтръгва от тъжните ми мисли, ти си отсреща, чувам тембъра на топлия ти глас, руския език, който ми припомня обожавания от мен мой баща, твоите непосредствени слова; от всичко това ми се стяга гърлото. Затварям телефона и избухвам в плач. Мама ме гледа и казва: “Ти си влюбена, момичето ми”. Опитвам се да намеря друго обяснение — многото работа, преумора, но дълбоко в себе си знам: очаквам новата ни среща.
* * *
Една октомврийска вечер моля нашите приятели да ни оставят сами у тях.
Затварям вратата, обръщам се и те поглеждам; ти стоиш прав, светлината, която идва от кухнята, изрязва лицето ти, тялото ти трепери, ти шептиш думи, които не разбирам, приближавам се с протегнати към теб ръце и долавям: “За цял живот… от толкова отдавна… най-после моя жена!”
Цялата нощ не ни стига, за да разберем какво ни свързва. Изминалите месеци, през които сме разговаряли, гледали сме се, смяли сме се, са били само прелюдия за нещо безкрайно по-дълбоко. Всяка частица от плътта ни намира своя двойник, ние потъваме в безкрайното пространство, отредено за любовта, смесените ни дихания затихват за миг, за да поемат отново със същия ритъм дългия стон на насладата.
Ние сме на тридесет години, животът ни е богат с многообразен опит, няколко мъже и жени, пет деца за двама ни, професионални успехи, богатство, провали, слава. Въпреки това сме като две деца, които откриват жестовете на любовта и са омагьосани от себе си.
Нищо никога не може да заличи тези първи часове на пълно сливане. Рано сутринта на третия ден ние напускаме приятелския апартамент. Занапред сме заедно на живот и смърт.
© Марина Влади, „Владимир, или прекъснатият полет”.
AFISH.BG