ОЧИТЕ НА ЙЕРУСАЛИМ
Не искай нищо друго
освен водата животворна
на Святата земя.
Не гледай нищо друго
освен небето морно синьо
на Святата земя.
Не казвай нищо друго
освен „обичам и се моля”
на Святата земя.
И ако съблечеш омразата
от избелялата своя душа,
и ако приемеш гнева си
като болно дете на ума,
а своята алчност зариеш
в пясъка кървав на залеза,
тогава ще хвърлиш
всичкото злато на вятъра,
виолетово слънце ще пàри,
а с плод от Божията милост
ръка невидима ще те нахрани.
И по гърба превит
на хиляди изречени молитви,
почти в горчивата сълза
на милиардното човечество,
ще търсиш светия Граал,
докато тръгнеш през пустинята…
И там,
прегърнал своята Голгота –
по-кратко и от скреж през май,
ще слезе Бог, без клонче от маслина,
и не през Златната врата
в Свещения Йерусалим…
Прозорец ми трябва,
прозорец насред морето
и един небесен роял,
на който да засвири
озареното с любов човечество.
ЕРЕТИЧНА МОЛИТВА
Не заспивай без мен, любими…
Не загасвай в себе си моите устни.
Не обръщай магията в минало,
дори златната нишка да си изпуснал.
Тук тревата отдавна не е природа…
Нарисувай ми в цвят естествата,
от които да ме боли безпризорно
и да прекръствам деня с любовта ти.
През дългото взиране в мрака
изплуват не звезди, а кактуси,
и вместо чайки долитат свраки
в лицето ми – крещящ отпечатък.
В басейна няма сол и корали,
изригва вулкан алкохолен…
Разрязана, изядена реалност
в очи на ненаситна богомолка…
В чорапите дантелени на Ерос
рекламата е впила нокти безпощадно.
В култ е потребителската ера
с фалшиви постери за щастие.
Тя има всичко нечовешко,
с което да нахрани сетивата ни –
в алчната паст на вещите
изчезва облакът на душата ми.
Не заспивай без тази молитва,
която разказват реките отгоре:
ние, хората, сме прости сателити,
но без нас се обезсмисля Господ.
СПАСИТЕЛЯТ
На Бойка Драгомирецкая
Дъжд над морето,
елегантен, шептящ –
дяволски кикот…
Огнен нож – и вълните треперят –
морският бог е сърдит –
в кратера мастилен на небето
простреляна чайка пищи…
Сякаш бяло копие,
забито в гръдта на вълната,
платноходка се моли за помощ,
но надменно чадъри от плажа ѝ махат…
Човешката милост отдавна е злато.
Ти и аз – две просекини на погледи –
спасяваме рачета, миди и нежност…
Соленият вятър удавя и шала ти,
а хиляди щъркели с крилете си плачат.
Но вместо реквием от Моцарт
до плажа долитат
варварски звуци на чалга.
И синьо хвърчило самотно се бори за завет.
Но няма страшно,
гардът на плажа единствено него спасява.
© Анжела Димчева
AFISH.BG
