“Макар да се отдава всекиму, красотата не принадлежи никому. Красотата, приятелю е, да речем, като изгнил зъб. Езикът ти е все там, на проклетия зъб, който пробожда, боли тъпо и изобщо все току напомня за себе си. Накрая болката става тъй непоносима, че отиваш при зъболекар и го молиш да ти извади зъба. А сетне гледаш поразен окървавеното малко, кафяво и гнусно нещо в дланта си и недоумяваш: “Нима? Това ли беше то? Нещото, което не ми даваше нито миг покой и непрестанно ми напомняше за себе си, което се беше вкоренило дълбоко в мен и ме измъчваше до лудост? Ако болката беше частица мъртва материя, как, по силата на какво провидение, успя да пусне такива корени в мен и да ми причини толкова страдания? Къде е причината за мъките ми – в нея или в мен?”
“Единствено съзнанието може да преобрази този свят. Само то и нищо друго. Да го преобрази, без да го променя, схващаш ли? Ако погледнеш на света през очите на съзнанието, ще разбереш, че той е неизменим и в същото време постоянно се преобразява. Ще попиташ каква ни е ползата от това? Човек, драги, е въоръжен със съзнание, тъкмо за да направи живота поносим. Животните нямат нужда от такова оръжие, на тях не им трябва съзнание. Но хората наистина се нуждаят от нещо и с помощта на съзнанието са в състояние да превърнат самата непоносимост на живота в оръжие, макар от това тя изобщо да не намалява”.
“Красотата, драги…красотата, която толкова обичаш , е мираж, илюзия, родена от онази излишна част на душата ни, която принадлежи единствено на съзнанието. Илюзия на “другия начин да понасяш живота”, за който попита. Бихме могли дори да кажем, че не съществува никаква красота. Да, бихме могли, но собственото ни съзнание придава на тази илюзия сила и реалност. От гледна точка на съзнанието красотата не е утеха. Жена, съпруга, но никога утеха. При все, че от брака между красотата, която не е и не може да бъде утеха, и съзнанието се пръква поколение, рожба. Мимолетна като сапунен мехур и съвършено безнадеждна. Светът я нарича изкуство.”
© Превод от японски: Дора Барова
AFISH.BG
